Том Смит - Дете 44

Доктор Зарубин се отдръпна назад като човек, приближил се опасно до клетката на лъва. Гледаше как Лев се напъва да скъса въжето, как вените на врата му се издуват и лицето му почервенява, и как болката се отразява в подпухналите му очи. Беше забавно — като да гледаш муха, уловена под стъклена чаша. Този човек, изглежда, не разбираше сериозността на положението си.

Безпомощност.

Докторът грабна куфарчето си и изчака охраната да отвори вратата. Очакваше Лев да го извика, може би да го заплаши, че ще го убие. Но остана разочарован.

Тръгна по коридора, от съседната килия го деляха само няколко метра. Вратата беше отворена. Зарубин прекрачи прага. Раиса седеше, завързана в същото положение като мъжа си. Докторът беше доволен, че жената го позна и би трябвало да съжалява, че не е приела предложението му. Ако беше го направила, щеше да е в безопасност. Очевидно нямаше инстинкт за оцеляване, както погрешно си я представяше. Беше изключително красива, но не успя да се възползва от предимството си, като предпочете верността. Може би вярваше в задгробния живот, в рая, където верността ѝ щеше да бъде възнаградена. Но тя нямаше стойност на земята.

Убеден, че Раиса вече съжалява, той очакваше тя да му се помоли:

Помогнете ми.

Сега тя щеше да приеме всякакви условия: можеше да поиска всичко от нея. Можеше да се отнася с нея като с курва и тя с готовност щеше да го приеме и да моли за още. Щеше напълно да му се подчини. Отвори решетката в стената. Макар да изглеждаше като част от вентилационната система, чрез нея всъщност се чуваше какво става в другата килия. Искаше Лев да чуе всяка нейна дума.

Раиса гледаше как Зарубин си придаде тъжен вид, сякаш искаше да изрази съжалението си:

Ако тогава бяхте приели предложението ми…

Остави куфарчето си и започна да я преглежда, макар тя да нямаше наранявания.

— Трябва да ви прегледам навсякъде. За отчет, нали разбирате.

Арестуваха Раиса без много шум. Агентите обградиха ресторанта: влязоха и я арестуваха. Докато я извеждаха, Базаров изкрещя с предсказуема злоба, че си заслужава наказанието. Качиха я в каросерията на камион с вързани ръце, тя нямаше ни най-малка представа какво е станало с Лев, докато не чу един от офицерите да казва, че са го заловили. Задоволството в гласа му ѝ подсказа, че Лев поне се е опитвал да избяга.

Стараеше се да гледа пред себе си, докато ръцете на доктора шареха по тялото ѝ, и се мъчеше да си представи, че него го няма. Но не можеше да се сдържи да не го поглежда крадешком. Пръстите му бяха космати, ноктите изрядно чисти и грижливо изрязани. Офицерът от охраната зад нея изведнъж се разсмя съвсем по детски. Тя продължаваше да си представя, че тялото ѝ е недосегаемо и той, каквото и да прави, няма да може и с пръст да я докосне. Но нищо не се получаваше. Пръстите му се движеха ужасяващо, преднамерено бавно нагоре по вътрешната страна на бедрото ѝ. Сълзи бликнаха от очите ѝ. Запремига, за да ги потисне. Зарубин се приближи плътно до лицето ѝ. Целуна я по бузата, засмука кожата ѝ, сякаш искаше да я ухапе.

В това време вратата се отвори. Влезе Василий. Докторът се отдръпна, изправи се и отстъпи назад. Василий изглеждаше недоволен.

— Тя не е ранена. Не е нужно да сте тук.

— Исках само да се уверя в това.

— Свободен сте.

Зарубин взе куфарчето си и излезе. Василий затвори решетката. Клекна до Раиса и забеляза сълзите ѝ.

— Ти си силна жена. Може би си мислиш, че ще издържиш. Разбирам желанието ти да останеш вярна на мъжа си.

— Наистина ли?

— Права си. Не го разбирам. Според мен ще е най-добре, ако веднага ми кажеш всичко. Мислиш, че съм чудовище. Но знаеш ли от кого научих тази фраза? От мъжа ти, това казваше на хората, преди да започнат да ги измъчват — някои от тях в същата тази килия. Казваше го искрено, ако това има значение.

Раиса гледаше този мъж с привлекателни черти и се мъчеше да разбере, както и на гарата преди месеци, защо изглежда грозен. Очите му бяха без блясък, не безжизнени или глупави, а много-много студени.

— Ще кажа всичко.

— Но ще бъде ли това достатъчно?

Лев трябваше да пази силите си, докато не му се удаде възможност да действа. Но този момент все не идваше. Беше виждал много затворници, които хабяха енергията си, като блъскаха с юмруци по вратата, крещяха и неспирно крачеха в малките килии. Тогава се питаше как не виждат, че действията им са безполезни. И едва сега, в същото положение, той най-после разбираше как са се чувствали те. Сякаш тялото му страдаше от непоносимост към затворничеството. Това нямаше нищо общо с логиката или разума. Просто не можеше да седи и да чака, без да прави нищо. Напрягаше се да скъса въжето, докато китките му не се разкървавиха. Дълбоко в себе си вярваше, че наистина може да скъса оковите, макар да бе виждал стотици оковани мъже и жени и нито веднъж да не бе видял някой да се е освободил. Озарен от идеята за бягство, той пренебрегваше факта, че тази надежда е толкова опасна, колкото и мъченията, на които може да го подложат.