Том Смит - Дете 44

Втора група агенти влезе в сградата, разтревожени от виковете на колегите си. Беше твърде рисковано да слезе до следващата площадка и той се отказа от плана на Нестеров. Остана на първия етаж. Разполагаше само със секунди, докато те се съвземат от объркването си и започнат да претърсват сградата. Като не можеше да стигне до приземния етаж, той се затича по коридора и влезе в тоалетната, която гледаше към задния двор. Отвори прозореца. Той беше високо, беше тесен, но все някак щеше да се промуши през него, макар че можеше да се спусне само с главата напред. Погледна навън, не видя никого. Беше на около пет метра от земята. Измъкна се от прозореца и увисна, като се държеше само на краката си. Нямаше за какво да се хване. Трябваше да падне, като предпази главата и ръцете си.

Приземи се на длани и китките му поеха тежестта. Чу вик и вдигна поглед. От един от прозорците на горния етаж се подаваше агент. Бяха го видели. Без да обръща внимание на болката в китките, той се изправи и се спусна към страничната уличка, където трябваше да е колата. Чуха се изстрели. От стената се посипаха парчета тухла. Лев приклекна, но продължи да бяга. Проехтяха още изстрели, наоколо свистяха куршуми. Лев зави зад ъгъла в защитена от изстрелите зона.

Колата беше там. Скочи в нея и пъхна ключа в контакта. Двигателят се закашля и млъкна. Опита отново. Не палеше. Опита отново — моля те — този път запали. Включи на първа, потегли и набра скорост, като внимаваше гумите да не изскърцат. Беше жизненоважно преследващите го агенти да не видят, че заминава с кола. Тъй като колата беше милиционерска, можеше да се надява агентите да решат, ако го забележат, че е техен човек и да продължат да го търсят пеш.

Нямаше движение. Лев караше лудо, стиснал кормилото, бързаше да напусне града. Нестеров грешеше: Лев не можеше да стигне чак до Ростов. Дотам бяха неколкостотин километра и бензинът нямаше да му стигне, а нямаше откъде да се сдобие. Освен това, щом открият, че е взел кола, ще блокират пътищата. Трябваше да стигне колкото може по-далеч, да изостави колата, да я скрие и да се изгуби сред селата, преди да хване влак. Докато не открият изоставената кола, имаше по-голям шанс да осъществи плана си.

Увеличи скоростта по единствения главен път, който водеше от града на запад. Погледна в огледалото за обратно виждане. Ако смятаха, че се придвижва пеш, и организираха обстойно претърсване на съседните сгради, може би имаше около час преднина. Даде газ и достигна максимално възможната скорост за колата.

Пред него на пътя край спряла кола се бяха струпали неколцина мъже: колата беше на милицията. Бяха блокирали пътя. Бяха взели всички мерки. Щом пътят на запад е блокиран, сигурно и на изток също. Единствената му надежда беше да премине през заграждението. Щеше да набере скорост и да се блъсне в колата, разположена напряко на шосето. Така щеше да я отхвърли встрани, но трябваше да задържи своята кола на пътя. Лишени от колата си, те няма да могат веднага да тръгнат да го преследват. Това беше отчаяна постъпка, която щеше да му даде предимство само от няколко минути.

Агентите започнаха да стрелят. Куршумите уцелваха предницата на колата. Един проби предното стъкло. Лев се сниши зад кормилото и вече не виждаше пътя, но колата вървеше по права линия и той трябваше само да държи кормилото в това положение. В предното стъкло удариха още няколко куршума. Навсякъде се посипаха парченца стъкло. Той все още караше по пътя, готвейки се за удара.

Колата кривна встрани. Лев се изправи и се опита да я удържи на пътя, но тя продължи да се отклонява наляво. Гумите бяха надупчени. Той вече не можеше да направи нищо. Колата се обърна на една страна, прозорецът се счупи. Остана притиснат до вратата, само на милиметри от асфалта. Колата се плъзгаше, хвърчаха искри. Предницата ѝ се блъсна в милиционерската кола и тя се завъртя, а неговата се обърна по покрив и излетя в канавката. Ударът отхвърли Лев от вратата върху покрива, където се сви на топка, а колата най-после спря.

Отвори очи. Не беше сигурен, че може да помръдне, и дори нямаше сили да провери дали е така. Гледаше нощното небе. Мислите му течаха бавно. Лежеше на земята. Сигурно някой го е измъкнал от колата. Над него се мярна лице, което засенчи звездите. Лев напрегна зрението си.

Беше Василий.

Същия ден

Арон винаги смяташе работата в милицията за привлекателна — във всеки случай много по-привлекателна от работата в колхоза. Знаеше, че заплатата не е кой знае каква, затова и конкуренцията не беше голяма. Когато ставаше въпрос за търсене на добра работа, той никога не беше неоспорим кандидат, макар че всичко му беше наред. Всъщност беше добър ученик. Но беше роден с деформирана горна устна. Така беше казал лекарят — устната е деформирана и нищо не може да се направи. Изглеждаше, сякаш някой беше изрязал парче от горната му устна, а после я зашил така, че тя се повдигаше в средата и откриваше част от предните му зъби. И в резултат се получаваше вечна подигравателна усмивка. Макар това да не се отразяваше на работата му, но със сигурност се отразяваше на възможността да си намери работа. Милицията изглеждаше идеалното решение, там винаги имаше недостиг от кандидати. Бе свикнал с подигравките. Беше готов да се примирява с всичко, докато акълът му е на място.