Том Смит - Дете 44

Влязоха в града от гората по туристическата пътека. Стигнаха до ресторанта на Базаров и влязоха в голямата зала. Лев, затаил дъх, очакваше всеки момент някой да го сграбчи отзад. Но тук нямаше никого, нито агенти, нито милиционери. Можеха да не се опасяват от нищо, поне още един ден. Базаров беше в кухнята и дори не се обърна, макар че ги чу да влизат.

Качиха се горе и отключиха стаята си. Под вратата беше пъхната бележка. Лев остави чантите на леглото. Вдигна бележката. Беше от Нестеров, с днешна дата.

Лев, ако си се върнал навреме, както планираше, ела да се видим в кабинета ми довечера в девет. Ела сам. Донеси всички документи, свързани с въпроса, който обсъждахме. Много е важно да не закъснееш.

Лев погледна часовника си. Имаше половин час.

Същия ден

Лев не искаше да рискува дори в управлението на милицията. Беше скрил своите документи сред официалните. Щорите в кабинета на Нестеров бяха спуснати и не можеше да се надникне вътре. Погледна часовника си: закъсняваше с две минути. Без да разбира какво значение има това, почука на вратата. Нестеров отвори веднага, като че ли чакаше зад вратата. Генералът го издърпа вътре с неочаквана бързина и ловкост и затвори с крак вратата след него.

Нестеров се движеше с нехарактерно за него нетърпение. На бюрото му бяха материалите по делото, с което се занимаваха. Хвана Лев за рамото и заговори приглушено и забързано:

— Слушай ме внимателно и не ме прекъсвай. В Ростов ме арестуваха. Бях принуден да призная всичко. Нямах друг изход. Задържаха семейството ми. Помислих, че мога да ги убедя да помогнат, да дадат на делото официален ход. Те докладваха в Москва. Обвиниха ни в антисъветска агитация. Мислят, че от твоя страна това е акт на лично отмъщение към държавата. Отхвърлиха доказателствата ни като пример за западна пропаганда: сигурни са, че ти и жена ти сте шпиони. Не ми дадоха възможност да избирам. Ще оставят семейството ми на мира, ако предам вас и цялата събрана информация.

Светът на Лев рухна. Макар да знаеше, че опасността го дебне, не очакваше толкова бързо да пресече пътя му.

— Кога?

— В момента. Сградата е обградена. Агентите ще нахълтат тук след петнайсет минути, ще те арестуват и ще вземат всички събрани от нас доказателства. Докато дойдат, трябва да разбера каква информация си събрал в Москва.

Лев отстъпи назад и погледна часовника си. Беше девет и пет.

— Лев, трябва да ме изслушаш. Има начин да избягаш. Но за да успееш, не ме прекъсвай и не задавай въпроси. Имам план. Ще ме удариш с пистолета и аз ще загубя съзнание. Ще излезеш от кабинета, ще слезеш на долния етаж и се скрий в една от стаите вдясно от стълбището. Слушаш ли ме, Лев? Стегни се. Вратите са отключени. Влез, без да включваш осветлението, и заключи след себе си.

Но Лев не го слушаше — можеше да мисли само за…

— Раиса?

— Ще я арестуват, докато говорим. Съжалявам, но не можеш да направиш нищо за нея. Трябва да се стегнеш, Лев, или с това е свършено.

— То е свършено още в момента, когато сте си признали.

— Те знаят всичко, Лев. Знаят за работата ми. Има досие срещу мен. Какво трябваше да направя? Да ги оставя да убият семейството ми? Те все едно щяха да те арестуват. Лев, ако продължаваш да се гневиш срещу мен, няма да успееш да избягаш.

Лев се освободи от хватката на Нестеров и закрачи из кабинета, опитвайки се да съобрази какво да прави по-нататък. Раиса е арестувана. И двамата знаеха, че този момент ще настъпи, но това беше само абстрактна опасност. Не знаеха какво означава всъщност. Възможността никога повече да не я види спираше дъха му. Възродената им връзка, пламналите отново чувства, това, което осъзнаха преди няколко часа — всичко беше приключило.

— Лев!

Какво би искала тя? Не би искала той да изпада в сантименталност. Би искала той да успее, да избяга, да се вслуша в думите на генерала.

— Лев!

— Добре, какъв е вашият план?

Нестеров продължи, като повтори това, което вече беше казал:

— Ще ме удариш с пистолета, аз ще загубя съзнание. Ще излезеш от кабинета, ще слезеш на долния етаж и ще се скриеш в една от стаите вдясно от стълбището. Ще изчакаш агентите да влязат в сградата. Те ще се качат тук, ще минат покрай теб. Щом отминат, ще слезеш на приземния етаж и ще излезеш през някой от задните прозорци. Там има паркирана кола. Ето ключовете, които си отнел от мен. Трябва да напуснеш града. Не търси никого, не спирай никъде, просто карай. Ще имаш малко предимство. Те ще мислят, че се движиш пеш и си някъде в града. Докато разберат, че си взел кола, ще бъдеш на свобода.