Том Смит - Дете 44

В тази стая, която беше без прозорци, не проникваше никаква светлина. Трябваше да остави вратата отворена, за да вижда. Тук имаше две легла, почти едно до друго. Не ги разделяше дори мръсен чаршаф. В едното спяха две деца, в другото — възрастна двойка. Лев се приближи. Бяха родителите му, спяха притиснати един до друг на тясното единично легло. Лев се изправи, върна се при Раиса и прошепна:

— Затвори вратата.

Придвижвайки се в пълен мрак, заопипва около леглото, докато не клекна до родителите си на пода. Заслуша се в дишането им, доволен, че е тъмно. Плачеше. Стаята, в която бяха принудени да живеят, беше по-малка от банята на предишното им жилище. Нямаха свое кътче и нямаше начин да се уединят. Бяха изпратени тук да умират, подложени на същото унижение като сина им.

Внимателно покри устите им с длани. Усети как се събуждат, изненадани и уплашени. За да не извикат, той прошепна:

— Аз съм, Лев. Не вдигайте шум.

Те се отпуснаха. Той отдръпна ръцете си от устите им. Чу ги да сядат. Почувства ръцете на майка си на лицето си. Без да вижда нищо в тъмнината, тя все пак го намери. Пръстите ѝ спряха да се движат, когато усетиха сълзите му. Чу гласа ѝ като едва доловим шепот:

— Лев…

Ръката на баща му последва нейната. Лев притисна дланите им до лицето си. Беше се заклел да се грижи за тях, но не удържа на думата си. Успя само да прошепне:

— Простете ми.

Баща му отговори:

— Няма защо да се извиняваш. Щяхме да живеем така цял живот, ако не беше ти.

Майка му го прекъсна. Очевидно искаше по-подробно да разпита сина си.

— Мислехме, че си загинал. Казаха ни, че и двамата сте арестувани.

— Излъгали са ви. Изпратиха ни във Волск. Понижиха ме, но не ме арестуваха. Сега работя в милицията. Писах ви много пъти, надявайки се, че писмата ще бъдат изпратени, но вероятно са ги залавяли и унищожавали.

Децата в съседното легло се размърдаха и то изскърца. Всички замълчаха. Лев изчака, докато не чу отново равномерното им дишане.

— Раиса е тук.

Помогна на ръцете им да я докоснат. И четиримата се държаха за ръце. Майка му попита:

— Бебето?

— Не.

Тъй като не искаше да усложнява нещата, Лев добави:

— Спонтанен аборт.

Раиса промълви сподавено:

— Съжалявам.

— Ти не си виновна.

Анна продължи да разпитва:

— За колко време сте в Москва? Можем ли да се срещнем утре?

— Не, ние изобщо не бива да сме тук. Ако ни хванат, ще ни натикат в затвора. И вас също. Тръгваме рано сутринта.

— Да излезем ли навън, за да поговорим?

Лев се замисли. Не можеха всички да излязат, без да събудят някого.

— Не бива да рискуваме да ги събудим. Ще поговорим тук.

Но мина време и никой не проговори, четиримата се държаха за ръце в тъмнината. Накрая Лев каза:

— Трябва да ви намеря по-добро жилище.

— Не, Лев. Чуй ме. Често се държиш така, сякаш нашата любов зависи от това, което правиш за нас. Винаги си бил такъв, дори като дете. Но това не е редно. Вие трябва да мислите за себе си. Ние вече сме стари. Вече няма значение къде живеем. Единственото, което ни държеше живи, бе очакването да научим нещо за вас. Сигурно сега се виждаме за последен път. Не бива да правим безполезни планове. Трябва да се сбогуваме, докато имаме такава възможност. Лев, обичам те и се гордея с теб. Бих искала да служиш на по-добро правителство.

Гласът на Анна звучеше спокойно.

— Вие сте заедно и се обичате. Вярвам, че ще имате щастлив живот. Някога всичко ще се промени към по-добро за вас и за децата ви. Русия ще е друга. Много се надявам.

Една неосъществима мечта, но майката вярваше в нея и Лев не посмя да ѝ противоречи.

Степан хвана ръката на Лев и сложи в нея писмо.

— Това е писмо, което ти написах преди много месеци, но нямах възможност да ти го дам. Прочети го, когато се качите на влака. Обещай ми, че няма да го четеш преди това. Дай ми дума.

— Какво пише в него?

— Двамата с майка ти обсъдихме много внимателно съдържанието му. В него е всичко, което искахме да ти кажем, но по една или друга причина не можахме. Съдържа всичко, което отдавна трябваше да научиш.

— Татко…

— Вземи го, Лев, заради нас.

Лев взе писмото и четиримата се прегърнаха за последен път.

6 юли

Лев и Раиса приближиха влака. Стори му се, че на перона има повече агенти от обикновено. Нима вече ги търсят? Раиса вървеше прекалено бързо: той я хвана за ръката и тя забави крачка. Писмото на родителите му беше прикрепено към гърдите му заедно с документите по разследването. Бяха почти стигнали до техния вагон.