Том Смит - Дете 44

Качиха се в претъпкания влак. Лев прошепна на Раиса:

— Чакай ме тук.

Тя кимна. Той влезе в тясната тоалетна, заключи вратата и спусна капака на чинията, за да намали вонята. Съблече се, разкопча ризата и извади тънката памучна торбичка, в която държеше документите. Тя беше мокра от потта му, мастилото бе оставило отпечатъци по кожата му, а по гърдите бяха изписани думи.

Намери писмото и го повъртя в ръце. На плика нямаше име, беше измачкан и мръсен. Помисли си как родителите му са успели да го запазят в тайна от другото семейство, което със сигурност е претърсвало нещата им. Единият трябва да го е носил винаги със себе си.

Влакът потегли, напускаше Москва. Лев беше удържал на думата си. Сега вече можеше да го прочете. Изчака да излязат от гарата, преди да отвори плика и да разгъне писмото. Видя почерка на баща си.

Лев, ние с майка ти не съжаляваме за нищо. Обичаме те. Винаги сме очаквали, че ще дойде ден, когато ще разговаряме с теб за това. Но за наше учудване този ден така и не дойде. Мислехме, че ти сам ще повдигнеш този въпрос, когато си готов. Но ти не го направи, винаги си се държал така, сякаш нищо не се е случило. Може би е било по-лесно да накараш себе си да забравиш? Затова мълчахме. Мислехме, че за теб това е начин да се справиш с миналото. Страхувахме се, че си предпочел да го забравиш и ние само ще ти причиним болка, ако разровим спомените. Накратко, ние бяхме щастливи заедно и не искахме да погубим всичко хубаво, което сме имали. Проява на малодушие от наша страна.

Още веднъж повтарям, ние с майка ти те обичаме много и не съжаляваме за нищо.

Лев…

Лев спря да чете, вдигна глава. Да, помнеше какво бе станало. Знаеше как ще продължи писмото. Наистина, цял живот се беше опитвал да забрави. Сгъна писмото, преди да го накъса внимателно на парченца. Отвори прозореца и изхвърли хартийките. Вятърът ги подхвана, те се вдигнаха във въздуха и изчезнаха от погледа му.

Същия ден

Последния ден от пребиваването си в областта Нестеров прекара в градчето Гуково. Сега пътуваше с електричката обратно към Ростов. Макар вестниците да не споменаваха за престъпленията, слуховете за убийствата на деца бяха станали обществено достояние. Дотогава милицията гледаше на тях като на изолирани случаи без връзка помежду им. Но хората извън милицията, необременени от каквито и да било теории за естеството на престъпленията, започнаха да ги свързват. Нестеров беше чул да се говори, че някакъв див звяр убива деца в горите край град Шахти. На различните места бяха измислени различни зверове, а из цялата област се повтаряха и свръхестествени обяснения. Беше чул лично уплашена майка да твърди, че звярът е половин човек, половин животно, дете, отгледано от мечки, което мрази всички нормални деца и се храни с тях. Жителите на едно село бяха сигурни, че това е отмъстителен горски дух, и изпълняваха сложни обреди, за да умилостивят демона.

Хората от Ростовска област нямаха представа, че подобни престъпления са извършени и на стотици километри оттам. Смятаха, че злото засяга само тях. Нестеров донякъде беше готов да се съгласи с тях. Не се съмняваше, че е в центъра на престъпленията. Тук убийствата бяха повече от всякъде другаде. Не беше склонен да вярва в свръхестествени обяснения, но отчасти беше изкушен да повярва в най-убедителната и разпространена версия, според която това е дело на нацисти, оставени от Хитлер за отмъщение, войници, получили последната заповед да избиват децата на Русия. Тези нацистки войници бяха подготвяни да живеят сред руснаците, смесваха се с обществото и в същото време систематично убиваха деца, спазвайки някакъв установен ритуал. Това обясняваше мащаба на убийствата, географския им обхват, жестокостта им, но и липсата на сексуален елемент. Убиецът не беше един, те бяха може би десет-дванайсет и всеки действаше независимо от другите, пътуваше от град на град и убиваше, без да подбира жертвите си. Тази версия доби толкова широко разпространение, че някои от местните отдели на милицията, които твърдяха, че са разкрили всяко от тези престъпления, започнаха да разпитват хора, които владееха немски.

Нестеров стана, за да се разтъпче. Пътуваше с електричката вече три часа. Тя беше бавна и неудобна, а и той не бе свикнал да седи толкова дълго. Разходи се през вагона, отвори прозореца и се загледа в приближаващите се светлини на града. Осведомен за убийството на момче на име Петя, живеещо в стопанство близо до Гуково, той замина за там тази сутрин. Веднага откри родителите на момчето. Макар че се представи под фалшиво име, каза истината и обясни, че разследва подобни убийства на деца. Родителите на момчето бяха привърженици на версията за нацистките войници, като обясниха, че може би предатели украинци им помагат да се интегрират в обществото. Бащата показа на Нестеров албума с марки на Петя, който семейството пазеше в дървена кутия под леглото си в памет на мъртвия им син. Те не можеха да гледат марките без сълзи. Бяха им отказали да видят тялото на момчето. Но бяха чули, че било обезобразено, като разкъсано от див звяр, а устата му била натъпкана с пръст, сякаш за да ги заболи още повече. Бащата, участник във Великата отечествена война, знаеше, че на нацистките войници са давани наркотици, за да бъдат по-свирепи и безмилостни. Беше сигурен, че тези убийци са взимали такива наркотици. Може би имаха зависимост от детска кръв, без която умират. Как иначе тези хора могат да извършват такива зверства? Нестеров нямаше думи, с които да ги утеши, освен обещанието, че извършителят ще бъде заловен.