Том Смит - Дете 44

— Професор Зайцев, на телефона е Иван Жуков. Имам интересна задача, за която се нуждая от помощта ви. Не мога да говоря за това по телефона. Свободен ли сте в момента? Можете ли да дойдете вкъщи? Да, веднага, ако е възможно.

Лев се напрегна. Защо го нарича професор — щом са толкова близки? Защо го нарича така, освен ако не за да разиграе спектакъл пред тях? Нещо го смущаваше.

Скочи, столът му полетя назад. Прекоси стаята, преди Иван да успее да реагира, грабна телефона и уви стегнато шнура около врата му. Стоеше зад него, облегнат на стената, душеше го, стягайки шнура. Краката на Иван се плъзгаха по полирания под, той се задъхваше и не можеше да промълви нито дума. Изумена, Раиса скочи от стола.

— Лев!

Лев ѝ даде знак да мълчи. Затягайки шнура около врата на Иван, поднесе слушалката до ухото си.

— Професор Зайцев?

Телефонът замлъкна. Бяха затворили. Идваха насам.

— Лев, пусни го!

Но Лев стегна още по-силно шнура. Лицето на Иван се наля с кръв.

— Той е агент под прикритие. Виж как живее. Виж му жилището. Няма никакъв професор Зайцев. Това е връзката му в Държавна сигурност и те идват, за да ни арестуват.

— Грешиш, Лев. Познавам този човек.

— Той е фалшив дисидент, внедрен агент под прикритие, издирва хора, които са против властта, и събира улики срещу тях.

— Грешиш, Лев.

— Няма никакъв професор. Идват насам. Нямаме много време, Раиса!

Пръстите на Иван дърпаха отчаяно шнура. Раиса поклати глава, пъхна пръсти под примката, за да намали натиска.

— Пусни го, Лев, остави го да се оправдае.

— Не арестуваха ли всичките ти приятели, всички освен него? Онази жена Зоя, откъде МГБ са научили за нея, как мислиш? Не са я арестували заради молитвите ѝ. Това е било само предлог.

Иван не можеше да се освободи, краката му се плъзнаха по пода и се подгънаха. Лев трябваше да поеме цялата тежест на тялото му. Нямаше да може да го държи още дълго.

— Раиса, никога не си ми говорила за приятелите си. Никога не си ми се доверявала. Но с някого все пак си споделяла? Помисли!

Раиса погледна Лев, после Иван. Наистина: всичките ѝ приятели бяха или мъртви, или арестувани, всички освен него. Тя поклати глава, не можейки да повярва — това беше истинска параноя, параноя, породена от държавата, всяко изобличаване, колкото и скалъпено да беше, бе достатъчно да убие човека. Видя ръката на Иван да се протяга към чекмеджето на шкафа. Пусна шнура.

— Лев, чакай!

— Нямаме време!

— Чакай!

Отвори чекмеджето и започна да рови в него. Вътре имаше нож за отваряне на писма, беше остър — към него протягаше ръка Иван, за да се защити. Едва ли можеше да го обвинява за това. В дъното на чекмеджето имаше книга, „За кого бие камбаната“. Защо не беше скрита някъде? Взе я. Вътре имаше лист хартия. Списък с имена: хора, на които книгата е давана за прочит. Някои от имената бяха задраскани. Нейното беше задраскано. От другата страна на листа имаше списък с имена на хора, на които възнамеряваше да даде книгата.

Тя се обърна към Иван и вдигна листа към лицето му, ръката ѝ трепереше. Имаше ли невинно обяснение? Вече знаеше, че няма. Нито един дисидент нямаше да бъде толкова глупав да напише списък с имена на хора, прочели забранена книга. Той даваше книгата, за да изобличава хората.

Лев се мъчеше да държи Иван.

— Обърни се, Раиса.

Тя се подчини, отиде в другия край на стаята, все още държейки книгата в ръка, и се вслуша как краката на Иван ритат мебелите.

Същия ден

Тъй като Иван беше агент на Държавна сигурност, смъртта му щеше веднага да бъде определена като убийство, престъпление, извършено от някой противник на режима, антисъветски елемент. Престъпникът можеше да бъде само някой опозиционер, враг на държавата, и това оправдаваше започване на широко разследване. За щастие на Лев и Раиса, Иван имаше много врагове. През целия си живот предаваше любопитни граждани, примамваше ги в капана с обещанието да прочетат забранени от цензурата материали, както хищникът примамва плячката си със стръв. Забранените материали му осигуряваше държавата.

Преди да излезе от квартирата, Раиса взе списъка с имената, смачка го и го прибра в джоба си. Лев набързо събра материалите. Нямаха представа колко време ще е нужно на Държавна сигурност да се отзове на обаждането на Иван. Отвориха входната врата и затичаха надолу по стълбите, успокоиха се едва когато излязоха навън. На края на улицата погледнаха назад. В сградата вече влизаха агентите.

Никой в Москва нямаше основание да предполага, че Лев и Раиса биха могли да се върнат. Така че не биха ги заподозрели веднага. Разследващите офицери, ако такава връзка изобщо им хрумне, ще се обадят на МГБ във Волск и оттам ще им отговорят, че те са на екскурзия в планината. Алибито ще издържи, освен ако някой свидетел не е забелязал мъж и жена да влизат в сградата. В такъв случай алибито им ще бъде разгледано изключително внимателно. Но Лев знаеше, че всички тези факти не са от особено значение. Дори да нямаше доказателства, дори наистина да бяха на екскурзия в планината, убийството можеше да бъде използвано като повод за арестуването им. Доказателствата не бяха нещо съществено.