Том Смит - Дете 44

Същия ден

Лев и Раиса се наредиха на опашка пред магазина за хранителни стоки на улица Воровски. Щяха да минат няколко часа, преди да влязат вътре, после ще се наредят на втора опашка, за да платят в касата. След тези две опашки ще изчакат и трета, за да си вземат продуктите. Можеха да прекарат тук няколко часа, без да бият на очи, докато чакат Иван да се прибере.

След като не успяха да убедят Галина Шапорина да проговори, имаше опасност да си тръгнат от Москва с празни ръце. Бяха избутали Раиса от квартирата, като затръшнаха вратата под носа ѝ. Докато стояха на площадката, заобиколени от любопитни съседи, много от които може би бяха информатори, нямаше как да опитат отново. Не биваше да се изключва и това, че Галина и мъжът ѝ вече са уведомили Държавна сигурност за посещението им. Впрочем според Лев това беше малко вероятно. Галина би съобразила, че най-безопасно е да не прави нищо; ако съобщи за тях, ще обърне внимание върху себе си и ще се изложи на опасност. Това беше слаба утеха. Единственото им постижение досега беше включването на Фьодор и семейството му в разследването. Лев помоли Фьодор да изпраща всяка информация на името на Нестеров, тъй като кореспонденцията на Лев със сигурност се проверяваше. Въпреки това не бяха стигнали по-близо до самоличността на мъжа, когото търсеха.

При тези обстоятелства Раиса настоя да се срещнат с Иван. Какви други възможности имаха, освен да си тръгнат с празни ръце? Лев неохотно се съгласи. Раиса не бе успяла да съобщи на Иван. Нямаше как да му изпратят писмо или да му се обадят. Решиха да рискуват с надеждата, че той е в Москва. Тя знаеше, че рядко напуска Москва, и то не за дълго. Не излизаше в отпуск, не го вълнуваше природата. Според нея единствена причина да не го намерят беше, ако е арестуван. Можеше само да се надява, че при него всичко е наред. Макар много да искаше да го види отново, не хранеше илюзии — срещата щеше да е неловка. Тя беше с Лев, когото Иван мразеше, както и всички офицери от МГБ, правило, от което той не правеше изключение. За него нямаше добри офицери. Но не омразата му към Лев я тревожеше най-силно, а по-скоро нейната привързаност към Иван. Макар никога да не бе изневерявала на Лев, беше му изневерила с Иван по друг начин, интелектуално и емоционално, беше го критикувала зад гърба му. Беше се сприятелила с мъж, който мразеше всичко, пред което Лев се прекланяше. Имаше нещо неловко и дори срамно да ги събере заедно. Бързаше да каже на Иван, че Лев не е същият човек, че се е променил, че сляпата му вяра в държавата е рухнала. Искаше да му обясни, че е грешала по отношение на мъжа си. Искаше и двамата да видят, че различията между тях са по-малки, отколкото са си представяли. Но имаше малка надежда за това.

Пък и самият Лев не гореше от желание да се среща с Иван, когото смяташе за сродна душа на Раиса. Щеше да е принуден да гледа как ще се зарадват един на друг, щеше да види мъжа, за когото Раиса сигурно би се омъжила, ако можеше да избира. Това все още му причиняваше по-силна болка от загубата на положението му, от загубата на вярата в държавата. Беше вярвал сляпо в любовта. Тъкмо тази вяра му помагаше да се примирява с естеството на работата си. Може би подсъзнателно имаше нужда да вярва в любовта като нещо, което го прави по-човечен. Тази вяра му помагаше също да намира приемливо обяснение за студенината на Раиса. Беше отхвърлил възможността тя да го мрази. Беше затворил очи, радвайки се, че има всичко. Беше казал на родителите си, че тя е съпругата, за която винаги е мечтал. И се оказа прав — тя бе само мечта, фантазия и умно се беше съгласила да играе ролята, като всъщност се грижеше за собствената си безопасност, а истинските си чувства споделяше само с Иван.

Преди няколко месеца мечтата бе разбита на пух и прах. Но защо сърдечната рана не заздравяваше? Защо не можеше да продължи напред, да се откаже от нея, както се бе отказал от предаността си към МГБ? Успя да замени тази преданост с друга страст, като се посвети на разследването. Но няма кого другиго да обича освен нея; никога няма да има друга. Не можеше да се откаже от малката надежда, от невероятната мечта, че може би, само може би, тя някога ще го обикне истински. Макар да се опасяваше да се довери на чувствата си, след като жестоко бе сгрешил преди, усещаше, че двамата с Раиса са станали по-близки от всякога. Дали това се дължеше само на съвместната им работа? Наистина, вече не се целуваха, нито се любеха. Откакто Раиса му каза истината за своето отношение към него, това му се струваше недостойно. Беше принуден да приеме, че предишните им сексуални преживявания не са означавали нищо за нея — или по-лошо, били са ѝ неприятни. Лев предпочиташе да мисли, че ги свързват не само обстоятелствата — Ти имаш мен. Аз имам теб. — а по-скоро, че те ги разделят. Лев беше символ на държавата, а Раиса мразеше този символ. Но сега той не беше нищо друго освен самия себе си, лишен от власт и извън системата, която тя толкова ненавиждаше.