Том Смит - Дете 44

Продължи да върви по пътеката, в това време мъжът се приближи. Изглежда, ускори крачка. Беше вече тъмно и не виждаше лицето му. Носеше шапка. Тя отстъпи встрани от пътеката, за да му направи място да мине. Деляха ги само два метра. Изведнъж Надя се уплаши, изпита необяснимо желание да побегне. Не разбираше защо и реши, че за всичко е виновна майка ѝ. Летците изтребители никога не се страхуват. Затича се. За да не обиди човека, извика:

— Добър вечер.

С дясната си ръка Андрей я хвана през кръста и вдигна лекото телце от земята, приближи лицето ѝ до своето и се взря в очите ѝ. Ужасена, не можеше да си поеме дъх, тялото ѝ се вкамени от напрежение.

Изведнъж Надя се разсмя. Като се съвзе от изненадата, тя обви врата на баща си с ръце.

— Татенце, изплаши ме.

— Защо си навън толкова късно?

— Исках да се разходя.

— Майка ти знае ли?

— Да, знае.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа. Защо идваш от тази посока? Никога не се прибираш оттук. Къде си бил?

— Имах работа в едно село. Нямаше как да се прибера освен пеша. Вървях два часа.

— Сигурно си уморен.

— Да, уморен съм.

— Дай да нося чантата ти.

— Но като нося теб, дори да ти дам чантата, все едно ще нося и тебе, и чантата.

— Мога да вървя сама и да нося чантата.

— Мисля, че сам ще се справя.

— Татко, радвам се, че се прибра.

С дъщеря си на ръце Андрей бутна вратата с чантата си и влезе в кухнята. Радост озари лицето на по-малката му дъщеря, която се спусна да го прегърне. Семейството се радваше на завръщането му.

Надя не изпускаше от поглед котката. Тя явно ревнуваше поради вниманието на Андрей към дъщеря си, скочи от перваза и се отърка в крака му. Когато той свали Надя на пода, тя случайно настъпи котката, която измяука пронизително и избяга. Преди да успее да се наслади на малкото си отмъщение, баща ѝ я хвана здраво за китката, клекна и се вторачи в нея през дебелите стъкла на очилата си. Лицето му се изкриви от гняв.

— Да не си посмяла да я докосваш.

На Надя ѝ се доплака, но само прехапа устна. Вече беше научила, че сълзите не впечатляват баща ѝ.

Андрей пусна ръката на дъщеря си и се изправи. Беше му горещо, изпита нарастваща възбуда. Погледна жена си. Тя не стана, но му се усмихна.

— Гладен ли си?

— Трябва да си прибера нещата. Не искам нищо за ядене.

Жена му не се опита да го прегърне или целуне, не биваше да го прави пред децата. Той беше строг в това отношение и тя го разбираше.

— Как мина пътуването ти?

— Искат да замина отново след два дни. Не се знае за колко време.

Без да чака отговор, тръгна към вратата на мазето. Стените го притискаха, предизвиквайки клаустрофобия. Котката, неспокойна, го последва, вдигнала високо опашка.

Той заключи вратата след себе си и слезе по стълбите. Веднага се почувства по-добре, щом остана сам. Преди в мазето живееше възрастно семейство, но жената почина и мъжът се премести при сина си. От жилфонда не настаниха никого вместо тях. Стаята беше неугледна: сутерен, който излизаше на брега на реката. Тухлите бяха винаги влажни. През зимата стаята беше леденостудена. Имаше буржуйка , печка на дърва, която възрастните хора палеха осем месеца в годината. Въпреки многобройните недостатъци мазето имаше едно предимство — беше само негово. Имаше стол в единия ъгъл и тясно легло, останало от предишните обитатели. Понякога, когато позволяваше времето, спеше тук. Запали газената лампа и след малко друга котка влезе през дупката в стената, откъдето кюнците на печката излизаха навън.

Отвори чантата. Сред документите и остатъците от обяда му имаше стъклен буркан с винтова капачка. Отвинти я. В буркана, увит в стар брой на „Правда“, прогизнал от кръв, беше стомахът на момичето, което беше убил преди няколко часа. Свали полепналата хартия много внимателно. Сложи стомаха в алуминиева паница, наряза го на ивици, после на кубчета. Запали печката. Докато се нагорещяваше, наоколо вече кръжаха нетърпеливо шест котки. Изпържи месото до кафяво, преди да го върне в паницата. Стоеше и гледаше обезумелите от глад котки в краката си. Държеше храната, дразнеше ги, гледаше ги как скимтят. Бяха подлудели от миризмата на печеното месо.

След като му омръзна да ги дразни, остави паницата на пода. Котките се скупчиха и започнаха да ядат, мъркайки доволно.

Горе Надя гледаше вратата на мазето и се питаше що за баща е той, който предпочита котките пред децата си. Щеше да си е у дома само два дни. Не, не биваше да се сърди на баща си. Не биваше да го вини, котките бяха виновни. Хрумна ѝ една мисъл. Сигурно не е толкова трудно да убие котката. Трудно ще е да остане ненаказана за това.