Том Смит - Дете 44

Слязоха на перона, и двамата нямаха много багаж. Имаше опасност големите чанти да привлекат вниманието. Вървяха бързо и едва се сдържаха да не ускоряват ход. Лев се зарадва, че гарата е оживена. Въпреки това усети, че яката на ризата му е мокра от пот. Опита се да се успокои с мисълта, че е невероятно някой от агентите да търси тях. Бяха се постарали да се отърват от възможно наблюдение още във Волск, като съобщиха на познати, че отиват на екскурзия в планината. За отпуската трябваше да напишат молби. Поради наложените им ограничения успяха да получат само два дни. Тъй като времето ги притискаше, потеглиха към гората и направиха кръг, за да се уверят, че никой не ги следва. Убедени, че са сами, излязоха близо до гарата. Съблякоха туристическите си дрехи, заровиха ги заедно с оборудването за лагеруване и седнаха да чакат московския експрес. Качиха се в последната минута. Ако всичко вървеше по план, щяха да се срещнат със свидетелката, да се върнат във Волск, да влязат в гората, да вземат оборудването си и отново да облекат туристическите дрехи. Щяха да се върнат в града по една от северните пътеки.

Почти бяха стигнали изхода, когато някакъв мъж зад тях извика:

— Документите.

Без да се поколебае, Лев се обърна. Не се усмихна, нито се опита да изглежда невъзмутим. Беше ги спрял офицер от Държавна сигурност. Лев не го познаваше и това беше голям късмет. Подаде документите си, а Раиса нейните.

Лев изучаваше лицето на мъжа. Беше висок и добре сложен, но движенията му бяха бавни и лениви. Оглеждаше ги, без да бърза. Беше рутинна проверка на документи. Но документите бяха фалшиви и можеха да издържат само повърхностно преглеждане. Когато работеше в МГБ, такива документи не биха го заблудили. Нестеров беше помогнал да се сдобият с тях и ги беше подправил с помощта на Лев. Колкото повече усилия полагаха, толкова повече съзнаваше, че документите не са много сигурни: драскотини по снимките, избледняло мастило, двойни линии на печатите. Сега се чудеше как е могъл да се осланя на такава несигурна фалшификация, сигурно се е надявал, че няма да бъдат проверени.

Раиса гледаше как агентът, намръщен, разглежда документите им и разбра, че той едва умее да чете. Опитваше се да скрие своята неграмотност, като се преструваше, че внимателно ги преглежда. Но тя беше виждала как много деца се сблъскваха със същия проблем. Мъжът мърдаше устни, местейки поглед по редовете. Знаеше, че ако с нещо се издаде, той почти сигурно ще ги задържи. Затова придаде на лицето си израз на уплаха. Предполагаше, че му харесва да буди страх, който успокояваше неговата тревога и неувереност. Агентът огледа внимателно лицата им не защото се съмняваше в документите им, а за да се убеди, че продължават да се страхуват от него. Доволен, че все още буди страх у тях, той похлопа с документите по дланта си, давайки им да разберат, че решава съдбата им.

— Дайте да видя чантите.

Лев и Раиса отвориха малките си чанти. Не носеха нищо повече от бельо и някои основни неща. Офицерът започна да се отегчава. Сви рамене. Те му кимнаха почтително в отговор и тръгнаха към изхода, стараейки се да не бързат много.

Същия ден

След като беше забранил на Фьодор да прави свое разследване за смъртта на сина си, след като със заплахи го беше придумал да мълчи, сега Лев смяташе да го моли за помощ по същия въпрос. Имаше нужда Фьодор да го заведе при Галина Шапорина, тъй като нямаше адреса ѝ. Дори не знаеше дали е запомнил правилно името ѝ. Тогава не обърна особено внимание, а пък и беше минало много време. Без помощта на Фьодор нямаше да успее да открие свидетелката.

Лев беше готов да изтърпи унижението и срама, да понесе презрение и подигравки, само и само да получи свидетелските показания на жената. Макар че Фьодор беше агент от МГБ, Лев залагаше на това, че предаността към паметта на сина му ще надделее. Колкото и силна да бе омразата му към Лев, стремежът му към справедливост би трябвало да им помогне да се съюзят. Особено като се има предвид, че преценката на Лев за ситуацията преди четири месеца беше правилна. Неофициално разследване на смъртта на сина му би застрашило цялото семейство. Фьодор може би се беше примирил с тази преценка. По-добре беше да защити живите, да предаде Лев на МГБ, с което да си осигури безопасност и да му отмъсти. Но какво решение все пак ще вземе? Лев почука на вратата. Скоро щеше да разбере.

Квартира №18 на четвъртия етаж, вратата отвори възрастна жена — същата, която се бе осмелила да му противоречи и нарече убийството с истинското му име.