Том Смит - Дете 44

— Името ми е Лев, това е съпругата ми Раиса.

Старицата впи очи в Лев, не беше го забравила и в погледа ѝ пламна омраза. Погледна и Раиса.

— Какво искате?

Отговори Раиса с тих глас:

— Дошли сме във връзка с убийството на Аркадий.

Настъпи дълга тишина, старицата огледа лицата и на двамата, преди да отговори:

— Сгрешили сте адреса. Тук не е имало убийство.

Понечи да затвори вратата, но Лев пъхна крак в пролуката.

— Вие бяхте права.

Лев очакваше изблик на гняв. Но старицата се разплака.

Фьодор, съпругата му и възрастната жена, майката на Фьодор, стояха един до друг като някакъв граждански трибунал и гледаха как Лев съблича палтото си и го оставя на стола. Започна да разкопчава ризата си. Под нея, прикрепени за тялото му, се намираха материали за убийствата — снимки, описания, показания, карти на географското разположение на престъпленията: най-важните доказателства, които бяха събрали.

— Трябваше да взема някои предпазни мерки, за да пренеса тези материали. Това са подробностите за над четирийсет убийства на деца, момчета и момичета, убити в западната част на страната. Убити са почти по един и същи начин, както и вашият син, в което сега не се съмнявам.

Лев свали от гърдите си материалите, някои от които бяха влажни от пот. Фьодор започна да ги преглежда. Жена му и майка му пристъпиха напред. Скоро и тримата четяха, като си подаваха документите един на друг. Първа проговори съпругата на Фьодор:

— И какво ще направите, ако го заловите?

Колкото и чудно да е, на Лев за първи път задаваха този въпрос. Досега мислеха само дали изобщо е възможно да го заловят.

— Ще го убия.

Щом Лев им обясни смисъла на личното си разследване, Фьодор реши да не губи време за упреци и обвинения. През ума му даже не мина мисълта да им откаже помощ, да се усъмни в искреността им или да се тревожи за последиците. Такива мисли не вълнуваха нито жената, нито майката на Фьодор. Той беше готов веднага да ги заведе при Галина.

Най-прекият път беше през жп линиите, където бе открито тялото на Аркадий. Няколко линии вървяха успоредно, а зад тях започваше широко открито пространство, обрасло с храсти и дървета. На избледняващата вечерна светлина Лев оцени удобството на тази изолирана ничия земя. В сърцето на града се усещаше странна празнота. Нима момчето беше тичало по тези траверси, преследвано от убиеца? Дали беше паднало, отчаяно, че няма да може да се изплъзне? А покрай него в мрака са профучавали равнодушно влаковете? На Лев му олекна, когато най-после пресякоха релсите.

Наближиха къщата на Галина и Фьодор каза, че е по-добре Лев да остане отвън. Веднъж вече беше я наплашил до смърт и не си струваше да рискуват пак. Лев се съгласи. Щяха да влязат само Раиса и Фьодор.

Раиса последва Фьодор нагоре по стълбите. Когато стигнаха до квартирата, тя почука. Отвътре се чуваше шум от детска игра. Това беше добре дошло. Разбира се, тя не смяташе, че жената трябва да бъде майка, за да оцени сериозността на ситуацията, но фактът, че и децата на Галина са били в опасност, трябваше да им помогне в разговора.

Вратата отвори слаба жена на около трийсет години. Беше облечена така, сякаш навън бе сурова зима. Изглеждаше болна. Огледа нервно Раиса и Фьодор, отбелязвайки най-малките нюанси, които излъчваха лицата им. Фьодор веднага я позна.

— Помните ли ме, Галина? Аз съм Фьодор, бащата на Аркадий, момченцето, което беше убито. Това е Раиса, моя добра позната. Живее във Волск, град на Урал. Дошли сме, защото човекът, убил сина ми, продължава да убива и други деца, в други градове. Затова Раиса е дошла в Москва, за да действаме заедно. Имаме нужда от помощта ви.

Галина говореше тихо, с едва доловим шепот.

— С какво бих могла да ви помогна? Аз не знам нищо.

Раиса, очаквайки такъв отговор, беше готова за него:

— Фьодор не е дошъл като офицер от МГБ. Ние сме родители, бащи и майки, граждани, потресени от тези престъпления. Името ви няма да се появи в официалните документи; вие никога повече няма да ни видите. Искаме само да знаем как е изглеждал той. На колко е години? Какъв е на ръст? Какъв е цветът на косата му? Как е облечен? Със скъпи или евтини дрехи?

— Но мъжът, когото видях, беше сам. С него нямаше дете. Казах ви го вече.

В разговора се включи Фьодор:

— Моля ви, Галина, пуснете ни вътре за малко. Да не говорим на прага.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви помогна. Не знам нищо.

Фьодор започна да нервничи. Раиса докосна ръката му, давайки знак да замълчи. Трябваше да останат спокойни, нямаше начин да я принудят. В случая най-важно беше търпението.