Том Смит - Дете 44

— Добре, добре, Галина. Не сте видели мъж с дете. Фьодор ни обясни, че сте видели мъж с чанта за инструменти, така ли е?

Тя кимна.

— Можете ли да го опишете?

— Но с него нямаше дете.

— Разбираме. С него не е имало дете. Вече го казахте. Носел е само чанта за инструменти. Но как изглеждаше?

Галина се замисли. Раиса притаи дъх, усещайки, че жената е готова да заговори. Не им трябваха писмени показания, нито подпис на свидетели. Просто им трябваше описание на човека, което не ангажираше никого с нищо. За това бяха нужни само трийсетина секунди.

Но ненадейно отново се намеси Фьодор:

— Няма нищо лошо в това да ни кажете как е изглеждал мъжът с чантата. Никой не може да пострада за това, че е описал някакъв железничар.

Раиса отчаяно погледна Фьодор. Той развали всичко. Хората можеха да имат неприятности за това, че са описали някакъв железничар. Можеха да имат неприятности за много по-малко. Винаги беше най-безопасно да не се прави нищо. Галина поклати глава и се отдръпна назад в коридора.

— Съжалявам, вече се стъмняваше. Не го видях добре. Носеше чанта, това е всичко, което помня.

Фьодор натисна вратата.

— Не, Галина, моля ви…

Тя поклати глава.

— Вървете си!

— Моля ви, моля ви…

Като на обзето от паника животно гласът ѝ стана пронизително рязък.

— Вървете си!

Настъпи тишина. Децата спряха да играят. Появи се мъжът на Галина.

— Какво става тук?

Отвориха се други врати, хората надничаха, шепнеха си, сочеха ги с пръст, от което Галина се притесни още повече. Усетила, че губят контрол над ситуацията и ще се лишат от единствения си свидетел, Раиса пристъпи напред и прегърна Галина, като че ли се сбогуваше с нея.

— Как изглеждаше той?

Притиснала се до лицето на Галина, Раиса чакаше и се надяваше. Усещаше топлия ѝ дъх. Но тя не отговори.

Същия ден

Котката стоеше на перваза на прозореца, въртеше опашка, а студените ѝ зелени очи следваха Надя навсякъде из стаята, като че ли обмисляше дали да не скочи върху нея като върху един огромен плъх. Котката беше по-стара от нея. Надя беше на шест години; котката на осем или девет. Този факт може би обясняваше защо животното има такъв надменен вид. Според баща ѝ наоколо са се навъдили много плъхове, затова котките са много полезни. Е, това донякъде беше вярно: Надя много пъти беше виждала плъхове, огромни и нагли. Но не беше виждала котката да ги лови. Тя беше мързелива и разглезена от баща ѝ. Как можеше котката да се мисли за по-важна от нея? Никога не позволяваше да я докосне. Веднъж се опита да я погали, а тя изви гърба си на дъга, злобно изсъска и избяга с настръхнала козина, сякаш Надя бе извършила някакво престъпление. Оттогава тя се отказа да се сприятели с нея. Щом котката иска да я мрази, тя ще ѝ отвръща със същото.

На Надя ѝ омръзна да стои вкъщи под зоркото око на котката и тя излезе навън, макар да беше вече късно и цялото семейство се беше събрало в кухнята да приготвя вечерята. Тя добре знаеше, че няма да ѝ позволят да се разходи, и дори не попита, обу обувките си и се измъкна през входната врата.

Живееха на брега на Дон, Надя, по-малката ѝ сестра, майка ѝ и баща ѝ, в краен квартал, на тясна, мръсна уличка, застроена с тухлени къщурки, приличащи на колиби. Отпадните води от града и фабриката се вливаха в реката малко по-нагоре по течението и Надя понякога сядаше и гледаше боклуците, мръсотията и цветните петна от химикали по повърхността на водата. Утъпкана пътека се виеше по брега в двете посоки. Надя тръгна надолу по течението към полето. Макар да се смрачаваше, тя не се страхуваше, че ще се загуби. Добре се ориентираше и доколкото си спомняше, никога не се беше губила. Замисли се какво може да работи момиче с добре развито чувство за ориентация, когато порасне. Може би щеше да стане летец изтребител. Нямаше смисъл да става машинист, тъй като на тях не им се налага да мислят къде отиват: влакът едва ли може да се изгуби. Баща ѝ често ѝ разказваше истории за жени пилоти през войната. Това ѝ харесваше, искаше да е една от тях, снимката ѝ да се появи на първите страници на вестниците, да я наградят с орден „Ленин“. Тогава ще привлече вниманието на баща си, ще го накара да се гордее с нея. И той ще забрави глупавата си котка.

Надя вървеше, като си тананикаше, доволна, че се е измъкнала от къщи, далеч от котката, когато изведнъж се спря. Видя силует на мъж, който вървеше насреща ѝ. Беше висок, но в мрака не се виждаше почти нищо друго. Носеше чанта. Обикновено появата на непознат не би я обезпокоила ни най-малко. Пък и защо? Но неотдавна майка ѝ накара Надя и сестричката ѝ да седнат и ги предупреди в никакъв случай да не разговарят с непознати. Дори им каза, че е по-добре да бъдат неучтиви, отколкото да се отзоват на молбата на непознат човек. Надя погледна назад към къщите. Не беше чак толкова далеч; ако се затичаше, щеше да се прибере за по-малко от десет минути. Но тя искаше да стигне до любимото си дърво, което беше малко по-надолу по течението. Обичаше да се покатери на него, да седи на клона и да мечтае. Разходката не ѝ доставяше удоволствие, ако не стигнеше до дървото. Представяше си, че това е бойна задача: да стигне до дървото, и тя не биваше да я провали. Взе бързо решение да не говори с този мъж: просто да го отмине и ако той я заговори, да го поздрави с „Добър вечер“, но да не спира.