Том Смит - Дете 44

Почти бяха стигнали до вратата на магазина, когато видяха Иван да идва от другия край на улицата. Не го извикаха, за да не привличат внимание към себе си, не напуснаха опашката, само гледаха как влиза в сградата. Раиса беше готова да тръгне след него, но Лев я спря. Имаха работа с дисидент, а той можеше да е под наблюдение. На Лев му хрумна, че кухата монета може да е била на Иван: може би той е шпионин. Но какво търсеше тя в дрехите на Раиса? Дали се е събличала при Иван и е взела монетата по погрешка? Отхвърли тази мисъл, съзнавайки, че ревността може да му изиграе зла шега.

Внимателно огледа улицата. Наоколо не се виждаха агенти. Имаше няколко подходящи места — фоайето на киното, опашката пред магазина, входовете на сградите. Колкото и добре обучен да е агентът, беше трудно да наблюдава сградата, защото би изглеждал неестествено: трябва да стои на едно място, да е сам и да не прави нищо. След няколко минути беше сигурен, че никой не следи Иван. Без да си правят труда да измислят причини или да изиграят пантомима, че уж са си забравили парите, те напуснаха опашката, когато най-после щяха да влязат в магазина. Беше подозрително, но Лев разчиташе на това, че повечето хора са достатъчно благоразумни да си гледат работата.

Влязоха в сградата, изкачиха стълбите. Раиса почука на вратата. Отвътре се чуха стъпки. Нечий глас стреснато попита:

— Кой е?

— Иван, Раиса е.

Резето изскърца. Иван отвори предпазливо вратата. При вида на Раиса подозренията му се разсеяха и той се усмихна. Тя му се усмихна в отговор.

Останал няколко крачки назад, Лев гледаше срещата им от тъмния коридор. Тя се радваше да види Иван, беше им добре заедно. Той отвори широко вратата, пристъпи напред и я прегърна с облекчение, че е жива.

Иван виждаше Лев за първи път. Усмивката му помръкна. Пусна Раиса и я погледна с недоумение, сякаш за да се убеди, че това не е някаква клопка. Усетила смущението му, тя побърза да го успокои:

— Има много неща, които трябва да ти обясня.

— Как се озовахте тук?

— По-добре да говорим вътре.

Иван се колебаеше. Раиса нежно докосна ръката му.

— Моля те, имай ми доверие.

Апартаментът беше малък, добре обзаведен с полиран паркет. Навсякъде имаше книги: на пръв поглед официални издания — Горки, Маркс, политическа литература. Вратата към спалнята беше затворена, а в хола нямаше легло. Лев попита:

— Сами ли сме?

— Децата са при родителите ми. Жена ми е в болница. Болна е от туберкулоза.

Раиса отново докосна ръката му.

— Толкова съжалявам.

— Помислихме, че си арестувана. Страхувах се от най-лошото.

— Имахме късмет. Изпратиха ни в град в западните предпланини на Урал. Лев отказа да доносничи срещу мен.

Иван не можа да скрие учудването, сякаш Лев беше извършил нещо забележително. Подразнен, Лев се сдържа, докато Иван го разглеждаше и преценяваше.

— И защо се отказахте?

— Защото тя не е шпионка.

— Откога истината започна да ви спира?

Раиса се намеси:

— Да не говорим за това сега.

— Но то има значение. Все още ли сте в МГБ?

— Не, разжалваха ме и сега съм в милицията.

— Разжалвали са ви? Леко сте се отървали.

Това беше и въпрос, и обвинение.

— Това е само временно отлагане, понижение, изгнаничество — отложено измъчване чрез неизвестност.

В желанието си да го успокои, Раиса добави:

— Никой не ни е следил. Сигурни сме в това.

— Защо сте били тоя дълъг път до Москва?

— Имаме нужда от помощ.

Той беше озадачен.

— С какво изобщо мога да ви помогна?

Лев съблече палтото и ризата си — и освободи документите, закрепени към тялото му. Накратко запозна Иван с разследването и му подаде документите. Той ги взе, но не ги погледна, само ги сложи на масата пред себе си. После отново стана, взе лулата си и внимателно я напълни.

— Доколкото разбирам, милицията не разследва тези убийства.

— Всички те са или разкрити, или потулени, или за тях са обвинени психичноболни, политически врагове, пияници и скитници. Никаква обща връзка между тях не е установена.

— И сега вие двамата работите заедно?

Раиса се изчерви.

— Да, работим заедно.

— И ти му имаш доверие?

— Да, имам му доверие.

Лев беше принуден да мълчи, докато Иван задава въпроси на жена му и подлага на съмнение отношенията им пред очите му.

— И смятате заедно да разкриете това престъпление?

Отговори Лев:

— Щом държавата не е в състояние да го направи, ще се наложи хората да поемат тази отговорност.