Том Смит - Дете 44

— Доведете доктор Хвостов.

Макар да беше късно, Хвостов не се подразни, че са го извикали на работа. Беше любопитен какво толкова може да се е случило. Стисна ръката на Василий и го изслуша, отбелязвайки, че Василий говори за Лев като за пациент, а не като за затворник. Разбираше, че това е необходимо, за да се предпазят от обвиненията за увреждане на здравето. Като се запозна накратко със заблудата на пациента за съществуване на някакъв сериен убиец на деца, лекарят нареди на охраната да заведе Лев в кабинета му. Нямаше търпение да разбере какво се крие зад тази налудничава идея.

Кабинетът бе такъв, какъвто Лев го помнеше: малък и спретнат, червено кожено кресло, завинтено за покрития с бели плочки под, стъклени шкафове, пълни с шишенца, прахове и хапчета, с налепени бели етикети, надписани с четлив почерк, стоманени хирургически инструменти, мирис на дезинфектанти. Завързаха го за същото кресло, за което беше завързан и Анатолий Бродски; китките, глезените и врата му стегнаха със същите кожени ремъци. Доктор Хвостов напълни спринцовка с камфорово масло. Сряза ризата на Лев и намери вена. Нямаше нужда от обяснения. Лев беше виждал всичко и преди. Отвори уста в очакване на гумената тапа.

Василий стоеше и тръпнеше в предчувствие, докато гледаше приготовленията. Хвостов инжектира маслото. Изминаха секунди и очите на Лев се подбелиха. Тялото му се разтресе. Това бе моментът, за който Василий беше мечтал, момент, който бе виждал като насън хиляди пъти. Лев изглеждаше жалък, слаб и достоен за съжаление.

Изчакаха да преминат най-силните физически реакции. Хвостов с кимване показа, че може да пристъпят към разпита.

— Да видим какво ще каже.

Василий пристъпи напред и извади от устата на Лев гумата. Лев повърна слюнка в скута си. Главата му клюмна на гърдите.

— Както винаги започнете с прости въпроси.

— Как се казваш?

Главата на Лев се заклати от една страна на друга, от устата му потече още слюнка.

— Как се казваш?

Никакъв отговор.

— Как се казваш?

Устните на Лев се размърдаха. Прошепна нещо, но Василий не го чу. Приближи се още повече:

— Как се казваш?

Очите на пациента сякаш се съживиха — погледна право пред себе си и каза:

— Павел.

Същия ден

Как се казваш?

Павел.

Отвори очи и видя, че е затънал до глезените в снега насред гората, а над него грее ярка луна. Палтото му беше ушито от груби чували за зърно, съединени толкова грижливо, че изглеждаше като от най-фина кожа. Измъкна от снега единия си крак. Нямаше обувки; около краката му бяха увити парцали с подметка от плоска гума, завързана с канап. Ръцете му бяха ръце на дете.

Усети да го подръпват за палтото и се обърна. Зад него стоеше малко момче, облечено в същите груби чували. Краката му бяха увити в също такива парцали с подметки от гума, завързани с канап. Детето примижаваше силно. От носа му течаха сополи. Как се казваше? Тромав, предан и глупав — казваше се Андрей.

Зад него мършава черно-бяла котка мяучеше и се мяташе в снега, измъчвана от невидима сила. Някой я дърпаше към гората. Около лапата ѝ беше стегната примка. Някой дърпаше въжето и я влачеше по снега. Павел се затича след нея. Котката все още се съпротивляваше, но я теглеха все по-силно. Павел увеличи темпото. Погледна назад и видя, че Андрей изостава.

Изведнъж се спря. Пред него, хванал края на въжето, стоеше Степан, баща му, но не млад, а старецът, с когото се беше сбогувал в Москва. Степан вдигна котката, прекърши врата ѝ и я пусна в голям чувал за зърно.

Павел се приближи до него.

— Татко?

— Не съм твоят баща.

Отвори очи и разбра, че се намира в чувала за зърно, раната на главата му беше се покрила с коричка, а устата му беше пресъхнала. Носеха го и той подскачаше в чувала на гърба на възрастен мъж. Главата го болеше толкова силно, че му се гадеше. Усети, че под него има нещо. Протегна ръка и напипа мъртвата котка. Изтощен, затвори очи.

Събуди се, усетил топлината на огъня. Вече не беше в чувала; бяха го изтърсили на пръстения под на селска къща. Степан — сега млад мъж, мъжът от гората, изпит и свиреп — седеше до огнището и държеше тялото на малко момче. До него седеше Анна, също млада. Момчето в ръцете на Степан приличаше на човек, но изглеждаше като призрак, като скелет с провиснала прозрачна кожа, стърчащи кости и огромни очи. Степан и Анна плачеха. Анна галеше мъртвото момче по косата, а Степан най-после промълви името му.

— Лев.

Мъртвото момче беше Лев Степанович.