Том Смит - Дете 44

— Нахранете ги.

Спорът беше прекратен, сякаш оракул бе произнесъл тежката си дума.

Заведоха ги в най-голямата къща. Седнаха в просторната стая, където се приготвяше храната, дадоха им вода. Накладоха огън в огнището. Постоянно прииждаха хора и къщата се напълни. В краката на възрастните седяха деца и гледаха Лев и Раиса както децата гледат животните в зоологическата градина. От друга къща донесоха току-що изпечен, още топъл хляб. Нахраниха се, а през това време дрехите им се сушаха до огъня. Когато един мъж се извини, че не могат да им предложат нови дрехи, Лев само кимна, объркан от щедростта им. Той можеше да им предложи само разказа си и нищо друго. След като изяде хляба и изпи водата, той се изправи.

Раиса наблюдаваше мъжете, жените и децата, които слушаха Лев. Той започна с убийството на Аркадий, момчето от Москва, убийство, което му беше наредено да потули. Призна срама, който беше изпитал, убеждавайки семейството, че е било нещастен случай. Обясни защо е бил изгонен от МГБ и изпратен във Волск. Колко учуден е бил, когато открил тялото на още едно дете, убито по същия начин. Когато каза, че подобни убийства се извършват из цялата страна, хората ахнаха, сякаш им показа някакъв фокус. Някои родители изведоха децата си навън, когато Лев предупреди какво възнамерява да опише по-нататък.

Дори преди Лев да свърши, хората вече си градяха предположения кой би могъл да извърши подобни зверства. Никой не смяташе, че те са дело на човек, който има работа и семейство. Мъжете не вярваха, че личността на убиеца не може да се установи веднага. Всички бяха сигурни, че ще разпознаят чудовището, щом го погледнат в очите. Оглеждайки събралите се в стаята, Лев разбра, че е разтърсил виждането им за света. Извини се, че ги е запознал с реалността, в която съществуването на такъв убиец е нещо обичайно. Опита се да ги успокои, като им съобщи, че убиецът пътува с влак и спира в големите градове по протежение на железопътната линия. В убийствата му имаше рутина, която нямаше да го доведе в такова малко селце като тяхното.

Въпреки успокоителните му думи Раиса се съмняваше дали тези хора някога ще бъдат също така доверчиви и гостоприемни. Дали ще нахранят непознат? Или отсега нататък ще се страхуват, че непознатите носят зло, което те не могат да видят? Цената на тази история беше невинността на хората. Те бяха виждали жестокост и смърт. Но никога не си бяха представяли, че убийството на дете може да достави някому удоволствие.

Навън вече беше тъмно, а Лев говореше повече от час. Краят на разказа наближаваше, когато в къщата дотича дете.

— Видях светлини на северния хълм. Фарове на камиони. Идват насам.

Всички наскачаха. Лицата на хората подсказаха на Лев, че камионите могат да бъдат само държавни. Той попита:

— Колко време имаме?

Задавайки този въпрос, той вече се съюзяваше с тях, въпросът предполагаше връзка, каквато всъщност нямаше. Лесно можеха да ги предадат на властите и да получат обещаната награда. Но изглежда, той беше единственият в стаята, на когото хрумна подобна мисъл. Дори председателят на колхоза се подчини на общото решение да им се помогне.

Някои от възрастните изскочиха навън, за да се уверят с очите си. Останалите започнаха да разпитват момчето:

— На кой хълм?

— Колко са камионите?

— Преди колко време ги видя?

Камионите били три. Момчето видяло светлината на фаровете от техния двор. Идвали от север, били на няколко километра. Щели да бъдат тук след минути.

В къщите нямаше къде да се скрият. Селяните нямаха нито имущество, нито мебели. А без съмнение щяха да претърсват щателно. Където и да се скрият, щяха да ги намерят. Лев знаеше, че на карта е заложена професионалната гордост на охраната. Раиса го хвана за ръцете:

— Дай да избягаме. Първо ще претърсят селото. Ако селяните се престорят, че не сме идвали тук, може би ще успеем да се скрием. Вече е съвсем тъмно.

Лев поклати глава. Усещаше топка в стомаха си, мислите му се връщаха към Анатолий Бродски. Сигурно се е чувствал така, когато се обърна и видя Лев на върха на хълма, когато разбра, че примката се затяга около него. Лев си спомни как ветеринарят се спря и се взря в него за миг, неспособен да мисли за нищо друго, освен че е заловен. Опита се да избяга. Но те нямаше как да избягат от тази охрана. Тези бяха отпочинали, екипирани за преследване — далекобойни пушки, оптически мерници, осветителни ракети и кучета да дебнат за подозрителни следи.

Лев се обърна към момчето, което беше видяло камионите.