Том Смит - Дете 44

Баща ѝ събу чорапите си и размърда пръстите на краката си. Изправи се, леглото също се повдигна. Запали лампата, която светеше слабо. Тръгна към сандъка. Надя го чу да отваря капака, но не виждаше какво изважда оттам. Сигурно е оставил капака отворен, защото не чу да го затваря. Какво правеше? Сега седеше на един стол и завързваше нещо около крака си. Ивица гума. С въже и омотани парцали, изглежда си правеше саморъчна обувка.

Усетила нещо зад себе си, Надя обърна глава и видя котката. Тя също я беше видяла и стоеше с извит гръб и настръхнала козина. Котката знаеше, че мястото на Надя не е тук. Уплашена, обърна глава да види дали баща ѝ е забелязал. Той коленичи и лицето му се появи в пространството под леглото. Тя не знаеше какво да каже, не смееше дори да се помръдне. Той не каза нищо, изправи се, вдигна цялото легло и тя се появи, свита на кълбо.

— Стани.

Не можеше да раздвижи нито ръцете, нито краката си — изглежда, тялото ѝ отказва да ѝ се подчинява.

— Надя.

Като чу името си, тя стана.

— Дръпни се от стената.

Тя се подчини: тръгна към него с наведена глава, вторачила се в единия му бос крак и в другия, увит в парцали. Той постави леглото на мястото му.

— Защо си тук?

— Исках да знам какво правиш.

— Защо?

— Искам да прекарвам повече време с теб.

Андрей усещаше как го обзема познатото чувство — бяха сами в къщата. Тя не биваше да идва тук: беше ѝ го казвал заради собствената ѝ безопасност. Сега той стана друг човек. Не беше баща ѝ. Заотстъпва назад, докато гърбът му не опря в стената — толкова далеч от нея, колкото позволяваше мястото.

— Татко?

Андрей допря пръст до устните си.

Овладей се.

Но той не можеше. Свали очилата си, сгъна ги и ги пусна в джоба си. Когато отново я погледна, тя беше само едно размазано петно, вече не беше неговата дъщеря, а просто поредното дете. Неясен, замъглен образ, всяко едно дете, което можеше да си представи.

— Татко?

Надя отиде при баща си и го хвана за ръката.

— Не ти ли харесва да прекарваш повече време с мен?

Сега тя беше прекалено близо, макар че той беше без очила. Виждаше косата и лицето ѝ. Избърса потта от челото си и сложи отново очилата.

— Имаш по-малка сестра, Надя — защо не обичаш да играеш с нея? Когато бях на твоята възраст, прекарвах цялото време с брат си.

— Ти имаш брат?

— Да.

— Къде е той?

Андрей посочи стената, снимката на руския войник.

— Как се казва?

— Павел.

— Защо не ни идва на гости?

— Непременно ще дойде.

16 юли

Седяха в електричката и пътуваха към покрайнините на града, приближавайки се към целта на пътуването си — центъра на Ростов на Дон. Шофьорът на камиона не ги предаде. Прекара ги през няколко контролно-пропускателни пункта и ги остави в Шахти, където пренощуваха при тъща му Сара Карловна и нейното семейство. Сара, прехвърлила петдесетте, живееше с децата си, включително омъжената си дъщеря, която имаше три деца. Тук живееха и родителите на Сара, общо се събираха единайсет души в три стаи; по едно поколение във всяка спалня. Лев вече за трети път разказа историята на разследването си. За разлика от градовете на север, тук вече бяха чули за престъпленията — за убийствата на деца. Според Сара малцина бяха хората в цялата област, които не знаеха за това. Но не разполагаха с никакви факти. Не знаеха дори приблизителния брой на жертвите.

Изобщо не възникна въпрос дали да им помогнат, или не: цялото голямо семейство веднага започна да чертае планове. Лев и Раиса решиха да излязат в града, след като се мръкне, защото в завода през нощта ще има по-малко хора. Освен това вероятността убиецът да си е вкъщи е по-голяма. Беше решено също да не пътуват сами. Затова щяха да ги придружават три невръстни деца и двама енергични баба и дядо. Лев и Раиса щяха да играят ролята на таткото и майката, а истинските родители да останат в Шахти. Играта на семейство беше предпазна мярка. Ако преследвачите им са стигнали до Ростов, ако държавните органи са се досетили, че те не се канят да бягат от страната, ще търсят мъж и жена, които пътуват заедно. Нямаше как да променят външността си до неузнаваемост. И двамата се подстригаха късо и се преоблякоха в нови дрехи. Но въпреки това, ако не ги съпровождаше това семейство, лесно щяха да ги разпознаят. Раиса се тревожеше, че ще използват и децата, защото биха ги подложили на опасност. Беше решено, че ако нещо се обърка, ако ги заловят, бабата и дядото ще кажат, че Лев е заплашил да ги убие, ако не помогнат.