Том Смит - Дете 44

— Винаги си искал да минеш без мен. Винаги си искал да ме изоставиш.

— Знаеш ли защо дойдох тук?

— Дошъл си да ме убиеш. Защо може да дойде един ловец? След като ме убиеш, аз ще бъда мразеният, а ти обичаният. Както винаги е било.

— Смятат ме за предател, братле, защото се опитвам да те спра.

Андрей изглеждаше искрено изненадан.

— Защо?

— Приписват убийствата ти на други хора — пряко или косвено. Много невинни хора умряха заради извършените от теб убийства. Разбираш ли? Твоята вина е, че си досадна пречка за държавата.

Андрей остана безучастен. Накрая каза:

— Ще напиша признание.

Още едно признание… и какво ще пише в него?

Аз — Андрей Сидоров — съм убиец.

Брат му така и не разбра. Никой не искаше признанието му, никой не искаше той да е виновен.

— Андрей, не съм дошъл да взема признанието ти. Дошъл съм, за да се уверя, че няма да убиваш повече.

— Аз няма да ти преча. Постигнах всичко, което исках. Доказах, че съм прав. Накарах те да съжаляваш, че не си ме потърсил по-рано. Помисли колко деца щяха да бъдат спасени, ако го беше направил.

— Ти си луд.

— Искам да изиграем една ръка на карти, преди да ме убиеш. Моля те, братко, това е най-малкото, което можеш да направиш за мен.

Андрей раздаде картите. Лев ги погледна.

— Моля те, братко, една игра. Ще те оставя да ме убиеш, ако играеш.

Лев взе картите си не заради обещанието на брат си, а защото имаше нужда от време да събере мислите си. Трябваше да си представи, че Андрей е някой непознат. Започнаха играта. Андрей се увлече и изглеждаше напълно спокоен. Отстрани се чу някакъв шум. Разтревожен, Лев се обърна. До стълбите стоеше красиво момиченце с разрошена коса. Застана на най-долното стъпало, плахо надничайки иззад ъгъла. Андрей стана.

— Надя, това е брат ми Павел.

— Същият, за който ми разказа? Който трябваше да ни дойде на гости?

— Да.

Надя се обърна към Лев.

— Гладен ли сте? Отдалече ли идвате?

Лев не знаеше какво да отговори. Андрей го изпревари:

— Връщай се в леглото.

— Вече съм се събудила. Просто ще си легна и ще ви слушам как си говорите. Нали може да поседя с вас? И аз искам да се запозная с брат ти. Не съм виждала никого от роднините ти. Моля те, татенце, моля те.

— Павел дълго е пътувал, за да ме намери. Има много неща да си кажем.

Лев трябваше да се отърве от момиченцето. Заплашваше го опасността да участва в семеен празник: чаши водка, студено месо за мезе и въпроси за миналото. А той беше дошъл тук да убие.

— Може би да пием чай, ако има?

— Да. Знам как да го приготвя. Да събудя ли мама?

Андрей каза:

— Не. Остави я да спи.

— Ще го приготвя сама тогава.

— Да, приготви го сама.

Детето се усмихна и изтича горе.

Надя беше радостно развълнувана. Братът на баща ѝ беше красив и сигурно ще разказва много интересни истории. Беше войник, герой от войната. Може да ѝ разкаже как да стане летец изтребител. Може би самият той има жена летец. Отвори вратата и ахна. Насред кухнята стоеше много красива жена. Стоеше абсолютно неподвижна, с ръка зад гърба, сякаш някой се бе протегнал през прозореца и я бе поставила тук — кукла в кукленска къща.

Раиса държеше ножа зад гърба си, притиснат до роклята ѝ. Беше чакала отвън, както ѝ се стори, непоносимо дълго. Нещо сигурно се е случило. Щеше да се наложи да довърши започнатото сама. Веднага щом влезе, с облекчение разбра, че в къщата има малко хора. Имаше две легла, в едното спеше майката, в другото дъщерята. Но кое беше момичето пред нея? Откъде се появи? Изглеждаше щастливо и развълнувано. Нямаше причина за паника или страх. Никой не беше умрял.

— Казвам се Раиса. Съпругът ми тук ли е?

— За Павел ли говорите?

Павел — защо се нарича Павел? Защо използва старото си име?

— Да…

— Аз се казвам Надя. Радвам се да се запозная с вас. Никога не съм виждала никого от роднините на татко.

Раиса продължаваше да държи ножа зад гърба си. Роднини — за какво говореше това момиче?

— Къде е съпругът ми?

— Долу.

— Просто искам да знае, че съм тук.

Раиса тръгна към стълбата и премести ножа отпред, за да не го види Надя. Отвори вратата.

Слезе бавно по стъпалата, заслушана в отмерения говор на двамата мъже. Държеше ножа пред себе си с протегнати и треперещи ръце. Напомни си, че колкото по-дълго отлага убийството, толкова по-трудно ще ѝ бъде. Докато слизаше по стълбите, видя мъжа си да играе карти.

Василий заповяда на хората си да обградят къщата, така че никой да не може да избяга. Придружаваха го петнайсет офицери. Мнозина бяха от местния отдел и той не ги познаваше. Страхувайки се, че ще действат според закона и ще арестуват Лев и жена му, той разбираше, че трябва да ги изпревари. Да сложи край на всичко, като се погрижи да унищожи всички доказателства, свидетелстващи в тяхна полза. Тръгна напред с готов за стрелба пистолет. С него имаше двама офицери. Направи им знак да останат на местата си.