Линкольн Чайлд - Третата порта

— Знаех си аз — измърмори той под нос.

Ръш седеше срещу него от другата страна на пътеката. Когато чу шепота му, погледна към него.

— В Египет ли сме?

Ръш кимна.

Въпреки изграждания от дълго време стоицизъм Лоугън потръпна от вълнение.

— Винаги съм искал да работя в Египет.

Ръш въздъхна — наполовина от удоволствие и може би наполовина от съжаление.

— Доктор Лоугън, не ми се иска да те разочаровам, но целта ни не е толкова очевидна, колкото Египет.

Лоугън беше идвал вече веднъж в Египет — като докторант трябваше да документира движението на фризийските войници по време на Петия кръстоносен поход. Струваше му се, докато се носеха по магистралата от международното летище в Кайро, че всички автомобили, които беше видял преди двайсет години, още са на пътя. Древни фиати и мерцедеси, осеяни с вдлъбнатини и драскотини, със счупени фарове и стопове, трескаво се бореха за преднина, маневрираха и се промъкваха смело по пътеките между останалите коли със сто километра в час. Надминаваха автобуси, потрошени и покрити с ръжда, а от празните рамки, където някога е имало врати, опасно висяха гроздове пътници. От време на време Лоугън зърваше някой по-нов модел лимузина европейска направа, лъснат до блясък. Колите най-често бяха черни. Като се оставят настрана тези изключения обаче, движението по магистралата беше трескав анахронизъм, сякаш времето беше застинало в миналия век.

Ръш и Лоугън седяха отзад в колата и мълчаливо попиваха гледките. Багажът на Лоугън беше останал в самолета, а техният шофьор — местен жител, който управляваше едно рено съвсем малко по-ново от колите наоколо, се беше оправил с голямо умение в плетеницата пътища, водещи към и от летището, и вече пътуваха към самия град. Нижеха се блок след блок еднакви бетонни сгради, боядисани в жълтеникаво, които се издигаха на пет-шест етажа. На балконите се сушаха дрехи, прозорците бяха закрити с брезентови щори, който се полюшваха и показваха объркваща смесица от реклами. Покривите на блоковете бяха осеяни със сателитни чинии и между сградите висяха безброй кабели. Над всичко се носеше фин оранжев прах. Горещината и яркото слънце бяха безмилостни. Лоугън се показа от отворения до долу прозорец и вдиша натежалия от мирис на дизел въздух.

— Четиринайсет милиона души — подхвърли доктор Ръш и погледна към него. — Натъпкани в триста и двайсет квадратни километра град.

— Щом местоназначението ни не е Египет, какво правим в Кайро?

— Просто се отбиваме за кратко. Ще излетим още преди обяд.

Когато наближиха центъра и слязоха от магистралата, за да поемат по вътрешните улици, движението стана още по-натоварено. На Лоугън всяко кръстовище, до което се приближаваха, му приличаше на входа в тунела „Линкълн“: десетина коли се бореха да се промушат по двете ленти. Улиците бяха пълни с пешеходци, които се възползваха от задръстванията и пресичаха където им скимне, промушвайки се на сантиметри от колите. Като по чудо сериозните наранявания се избягваха. В центъра сградите не бяха по-високи, но архитектурата беше по-интересна, странно напомняше на сградите по левия бряг на Сена. Охраната започна все повече да се набива на очи: полицаи в черни униформи стояха под навеси на кръстовищата; пред хотелите и супермаркетите имаше бетонни блокове за предотвратяване на атаки със заредени с взрив коли. Минаха край посолството на САЩ — крепост, шпикована от постове с техните 50-милиметрови картечници.

Няколко минути по-късно колата рязко свърна към бордюра и спря.

— Пристигнахме — обяви Ръш и отвори вратата.

— Къде? — попита Лоугън.

— Музеят на египетските антики — обясни Ръш и слезе от колата.

Лоугън го последва, като внимателно избягваше останалите пешеходци и колите, които минаваха толкова близо, че развяваха ризата му. Вдигна очи към величествената фасада от розов камък от другата страна на площада. Беше идвал и тук по време на проучванията си за дисертацията. Вълнението, което почувства за първи път в самолета, се усили.

Прекосиха площада, отблъсквайки атаките на продавачите на дрънкулки, които предлагаха светещи в мрака пирамиди и камили играчки с батерии. Откоси от бърз арабски обсипваха Лоугън от всички страни. Минаха край двойка пазачи, застанали от двете страни на входа. Точно преди да прекрачи вътре, Лоугън чу глас, пукащ от усилвателя, да се издига над шума от трафика и разговорите на туристите ол инклузив: пеенето на мюезина от минарето на кварталната джамия от другата страна на площад „Тахрир“, който приканваше правоверните на молитва. Той се спря и се заслуша как призивът се подема от друга джамия, след нея от още една — призивът се придвижваше като доплеров ефект на все по-големи и по-големи разстояния, докато сякаш не обгърна целия град.