Линкольн Чайлд - Третата порта

Лоугън почувства неочаквана досада от това присъствие. Ръш вероятно го беше довел тук, за да направи справка в някой поверителен документ — как щяха да опазят тайната на тяхната работа от някакъв възрастен учен, макар той да беше толкова надменен, че дори не им обръщаше внимание?

В този момент възрастният мъж за изненада на Лоугън се изправи, бутна стола настрана и съвсем преднамерено се обърна, за да застане с лице към тях. Носеше чифт стари очила за четене, напукани и прашни, а набръчканото му лице беше скрито от гънките на качулката. Той стоеше и ги наблюдаваше, а очите му зад старите очила не се виждаха.

— Съжалявам, че закъсняхме — извини се Ръш.

Мъжът кимна.

— Няма нищо. Ръкописът тъкмо започна да става интересен.

Объркан, Лоугън поглеждаше от единия към другия. Непознатият, застанал пред тях, беше отговорил на съвършен английски. Всъщност американски английски с много лек бостънски акцент.

В този миг възрастният мъж бавно и внимателно отметна качулката си, като разкри грива лъчисто бяла коса, грижливо сресана под гутрата. Свали очилата, сгъна ги и ги пусна в един от джобовете на робата. Чифт очи се вторачиха в Лоугън. Дори в сумрака на архива си личеше, че са сини като плувен басейн в първия прекрасен ден от отпуската.

Лоугън разбра. Мъжът, който стоеше пред него, беше Портър Стоун.

Лоугън отстъпи крачка назад. Видя как ръката на Ръш се протяга успокоително към лакътя му и инстинктивно я отблъсна. Шокът вече преминаваше, заместен от любопитство.

— Доктор Лоугън — обърна се към него Стоун. — Съжалявам, че ви изненадах по този начин, но вярвам, разбирате, че съм принуден да не се набивам в очи.

Той се усмихна, но очите му останаха сериозни. Те бяха много по-пронизващи и ярки, отколкото поантилистката 7 7 Течение в живописта, използващо оптическото смесване. Техниката е развита от френския художник Жорж Сьора. — Б.пр. снимка на корицата на „Форчън“ беше успяла да предаде. В тях гореше не само буен интелект, но и неутолим глад — за находки или богатство, или може би просто за знания, Лоугън не можеше да определи. Мъжът се оказа по-висок, отколкото очакваше. Ала тялото под широките арабски одежди беше толкова слабо, колкото снимките в пресата подсказваха.

Стоун кимна на Ръш. Когато лекарят се обърна да заключи вратата, той стисна ръката на Лоугън и го покани с жест да седне. Лоугън не можа да извлече някакво определено впечатление от ръкостискането — само усещането за буйна енергия, която бликаше от това мършаво тяло и лице с почти женствени черти.

— Доктор Стоун, не очаквах да ви срещна тук — каза той, докато сядаше. — Смятах, че се държите настрани от вашите проекти.

— В това исках да повярват хората — отговори Стоун. — И през по-голямата част от времето наистина е така. Човек обаче трудно се отказва от старите си навици. От време на време, както сега, не мога да устоя на желанието малко да покопая, да си изцапам ръцете.

Лоугън кимна. Напълно го разбираше.

— А и между другото, предпочитам да говоря лично с ключови членове от нов екип, особено при толкова важен проект като този. Пък и бях любопитен да се срещна лично с вас.

Лоугън знаеше, че сините очи още го проучват. В тяхната настойчивост имаше нещо почти безмилостно: срещу него седеше човек, който беше взел мярката на много и много хора.

— Значи съм ключов член на екипа? — вдигна вежди Лоугън.

Стоун кимна.

— Естествено. Честно казано обаче, не съм очаквал да се запознаем. Вие сте нещо като късно попълнение.

Ръш седна на стол от другата страна на масата срещу тях. Стоун бутна настрана свитъка, който четеше, и откри тясната папка под него.

— Разбира се, познавам работата ви. Прочетох монографията ви „Неживите от Трондхайм“.

— Беше интересен случай. Още по-хубаво беше, че ми разрешиха да публикувам. Толкова рядко ми разрешават.

Стоун се усмихна.

— Е, доктор Лоугън, ето че вече имаме нещо общо.

— Моля, нека си говорим на ти. Та какво е общото между нас?

— Пембриджката колесница.

Лоугън чак се изпъна от изненада.

— Да не искаш да кажеш, че си чел…

— Прочетох я.

Лоугън погледна ловеца на съкровища с още по-голямо уважение. Пембриджката колесница беше едно от по-малките, но исторически по-важни открия на Стоун: погребална пещера в Уелс, в която намери останки, за които всички се съгласиха, че принадлежат на английската кралица от първи век Боадицея. Бяха я намерили погребана в древна бойна колесница, заобиколена от оръжия, златни гривни и други дребни предмети. С това откритие Стоун беше разбулил загадка, която от векове измъчваше английските историци.