Линкольн Чайлд - Третата порта

„Коя е следваща древна цивилизация — гласеше заглавието на корицата, — която ще ограби?“

— При него ли отиваме? — попита недоверчиво Лоугън. — Да търсим съкровище? На разкопки?

Ръш кимна.

— Всъщност по малко и от двете. Последният проект на Стоун.

— И какъв е той?

— Няма още дълго да си в неизвестност. — Ръш отвори отново чантата, за да прибере списанието. Когато Лоугън погледна натам, видя, че лекарят пъха списанието под дебел куп документи. Беше стрелнал само кос поглед, но забеляза, че листовете са покрити с нещо, което му заприлича на йероглифи.

Ръш затвори чантата.

— Мога да те уверя, че това е най-голямата му експедиция досега. И най-секретната. В добавка към обичайната нужда да действа, без да привлича внимание, има и определени… необичайни логистични проблеми.

Лоугън кимна. Не се изненада, защото експедициите на Стоун привличаха все по-голямо внимание. Както на световните медии, така и на любопитни лаици. Затова вместо да ръководи сам работата Стоун управляваше експедициите си от разстояние, чак от другия край на света.

— Трябва да попитам какъв е твоят интерес в това? То не може да има нищо общо с центъра ти. Телата, които интересуват Стоун, определено са мъртви. И то отдавна.

— Аз ще бъда лекарят на експедицията. — Ръш се поколеба. — Виж, не се правя на прекалено предпазлив, но има неща, които не можеш да научиш, докато не се озовеш на мястото. Мога да ти кажа обаче, че има различни… ъъъ… странни аспекти на тези разкопки, които се проявиха миналата седмица или малко по-рано. Тук започва твоето участие.

— Добре. Ето един въпрос, на който може би можеш да отговориш. Когато бяхме в кабинета ти, спомена, че преди да основеш центъра, си бил анестезиолог. Ако е така, защо си давал дежурство в спешното, когато са докарали жена ти? Би трябвало това да е забравено минало за теб.

Усмивката по лицето на Ръш избледня.

— Този въпрос ми се задаваше непрекъснато. Искам да кажа, преди клиничната смърт на Дженифър. Винаги съм давал шеговит отговор. Но истината, Джереми, е, че съм обучен като специалист по спешни случаи. Ала така и не успях да свикна със смъртта. — Той поклати глава. — Смешно, нали? Да, можех да приема естествената смърт: рака, пневмонията, нефрита. Но внезапната, насилствената смърт…

— За лекар в спешното отделение това си е направо ежедневие, а не паметно събитие — отбеляза Лоугън.

— Прав си. Страхът от смъртта, или по-точно от това да си имам работа с нея, беше причина да сменя работата си. Станах анестезиолог вместо лекар в спешното. То обаче продължаваше да ме преследва. Бягството не ми помогна: трябваше да мога да гледам смъртта в очите. За да си държа ръката на пулса ѝ, така да се каже, през седмица давах дежурства в спешното. Все едно си слагах власеница.

— Или като Митридат — подхвърли Лоугън.

— Кой?

— Митридат VI, цар на Понт. Той непрекъснато се е страхувал да не бъде отровен. Затова се опитал да си изгради имунитет, като всеки ден вземал малки дози отрова, докато организмът не привикнал с нея.

— Да вземаш отрова, за да си изградиш имунитет? Да, прилича на това, което правех. Както и да е, след преживяното с Дженифър аз напълно престанах да практикувам медицина и основах клиниката. Престанах да се боря с омразата си срещу смъртта. Вместо това се опитах да я използвам в положителен смисъл: започнах да изучавам онези, които бяха успели да се измъкнат от лапите ѝ.

— Искам да те попитам: защо ти трябваше да основаваш своя собствена клиника? Доколкото знам, има няколко организации, които са се посветили на изучаването на клиничната смърт? Студенти пишат докторати по темата и изучават „съзнанието“.

— Така е. Но нито една от тях не е толкова голяма и централизирана като ЦИО. Пък и ние развихме някои уникални области на проучване.

Той се извини и Лоугън се обърна към илюминатора и впери очи в мрака. Беше ясна нощ и бърз поглед към съзвездията потвърди, че летят на изток. Но накъде по-точно? Този Портър Стоун, изглежда, беше изпращал експедиции във всички краища на света: Перу, Тибет, Камбоджа, Мароко. Мъжът притежаваше това, което новинарските канали обичаха да наричат „дар на Мидас“: излизаше, че всеки проект, с който се залови, се превръщаше в злато.

Лоугън се замисли за чантата на Ръш и листата, покрити с йероглифи. След това затвори очи.

Когато отново се събуди, вече беше сутрин. Протегна се, размърда се в седалката си и погледна отново през илюминатора. Сега под машината се виждаше широка кафява река, а бреговете ѝ бяха покрити с тесни зелени ивици. Отвъд тях пейзажът беше безводен. В този момент застина. На хоризонта се появиха недвусмислените монолитни очертания: пирамида.