Линкольн Чайлд - Третата порта

Ръш се усмихна.

— Нали си представяш какво ще кажат добрите обитатели на Пивенси Пойнт, когато разберат кой е купил старата тренировъчна база на бреговата охрана и защо?

— Да, представям си — кимна Лоугън. „Ще кажат, че се бъркате на съдбата — помисли си. — Че се смесвате с хора, които са възкръснали от мъртвите.“ Започна да му се изяснява защо са им потрябвали неговите познания. — И какво точно правите тук, в което аз мога да ви помогна?

По лицето на Ръш за кратко се изписа изненада.

— О, разбрал си ме погрешно. Тук нищо не се случва.

Лоугън се поколеба.

— Съжалявам, може наистина да съм разбрал погрешно. Ако проблемът, който имаш, не е тук, защо тогава ме покани?

— Джереми, съжалявам, че съм уклончив. Ще ти кажа повече, щом се качиш на борда.

— Но аз съм на борда. Нали вече съм тук?

В отговор Ръш стана и отиде до далечната стена.

— Нямах това предвид — каза и с едно-единствено движение дръпна щорите, разкривайки огромен френски прозорец. Отвън лежеше самолетната писта, която Лоугън беше забелязал на идване. Оттук обаче се виждаше, че пистата не е празна: на нея стоеше един „Лиърджет 85“, аеродинамичен и проблясващ на обедното слънце. Ръш го посочи с пръст. — Когато се качиш на този борд.

На борда имаше петима: екипаж от двамина, Лоугън, Ръш и един служител на ЦИО, понесъл два лаптопа и няколко папки, натъпкани с нещо, което приличаше на лабораторни резултати. Щом самолетът излетя, Итън Ръш се извини и отиде в задната част на машината, за да поговори със служителя. Лоугън измъкна последния брой на „Нейчър“ от мешката си и започна да го разлиства, търсейки нови открития или аномалии, които биха го заинтригували професионално. След малко, когато усети, че му се доспива, остави списанието и затвори очи, за да дремне пет-десет минутки. Когато се събуди обаче, отвън вече беше тъмно и Лоугън изпита дезориентацията на човек, събудил се от дълъг и дълбок сън.

— Къде сме? — попита той.

— Наближаваме „Хийтроу“. — Ръш кимна на служителя, който все още седеше в задната част на самолета. — Съжалявам, но и аз като теб не знам колко точно ще отсъствам, а имаше работа, свързана с ЦИО, която не можеше да чака до завръщането ми.

— Няма нищо. — Лоугън се загледа навън в светлините на Лондон, пръснати под тях като огромно жълто одеяло. — Това ли е местоназначението ни?

Ръш поклати тава. После се усмихна.

— Знаеш ли, стори ми се донякъде странно, че се качи на самолета, без да попиташ къде отиваме. Помислих си, че поне малко ще се изненадаш.

— С моята професия се пътува много. Затова винаги нося задграничен паспорт.

— Да, прочетох го в една статия за теб. Затова не ти казах да го вземеш.

— През последните шест месеца бях няколко пъти в чужбина: Шри Ланка, Ирландия, Монако, Перу, Атлантик Сити.

— Атлантик Сити не е чужда страна — възрази Ръш със смях.

— На мен ми се стори такъв.

Кацнаха и рулираха до един частен хангар, където служителят на ЦИО слезе с лаптопите и папките, за да хване обратен полет за Ню Йорк. Ръш и Лоугън хапнаха леко, докато машината се зареждаше. Когато се озоваха отново във въздуха, Ръш седна до Лоугън, стиснал черна чанта за документи в ръка.

— Ще ти покажа една снимка — започна той. — Мисля, че тя ще обясни нуждата от пазене на тайна. — Щракна ключалката на чантата и леко я отвори. Порови вътре, извади брой на списание „Форчън“ и за кратко го показа на Лоугън.

На корицата се виждаше лицето на мъж на петдесет и няколко години. Гъстата му, твърде рано побеляла коса беше разделена на път в средата: странен анахроничен външен вид, който напомни на Лоугън за английски ученик в някое от частните училища, като „Итън“, „Хароу“ или „Ръгби“ през викторианската епоха. Беше мършав и фотографът беше акцентирал върху тази особеност чрез силно осветения фон. Меките, почти женствени контури на лицето му контрастираха остро на необичайно обветрената кожа, очевидно изложена на въздействието на слънце или вятър; макар мъжът да не се усмихваше, в очите му проблясваше слаба усмивка, докато гледаше в обектива, сякаш се подсмихваше над някаква негова си шега, която не искаше да сподели със света.

Лоугън го разпозна и както беше обещал Ръш, много от тайнствеността се разбули. Снимката беше на Х. Портър Стоун — без съмнение най-известния, а и най-богатия ловец на съкровища в света. Макар че може би „ловец на съкровища“ не беше справедливо, реши Лоугън. Мъжът беше археолог по образование и преподаваше в Калифорнийския университет, преди да открие два кораба от испанската флота, потънали през 1648 г. в международни води. Тези кораби, натъпкани със сребро, злато и скъпоценни камъни, и потънали на връщане в Испания от колониите, не само направиха Стоун приказно богат, но и всеизвестен. Тази известност нарасна със следващите му открития: инкски мавзолей и съкровище, скрито в планински проход на трийсет и два километра от Мачу Пикчу; след това огромно скривалище с изрязани от стеатит птици, животни и човешки фигури в основата на хълм сред първобитните руини на Велико Зимбабве. Други ги последваха в забележително бърза последователност.