Линкольн Чайлд - Третата порта

Бавно, сантиметър по сантиметър, Станцията запълзя напред в източна посока. Лоугън погледна назад и видя как тресавището се затваря отново в техния килватер, както локвата след преминаването на детско колело, и изтрива всяка следа от тяхното плаване.

— Придвижваме се към гробницата, нали? — заключи той.

Ромеро кимна.

— Защо? Сега, след като знаем къде е, защо просто не се гмуркат от настоящото ни местоположение?

— Защото Стоун не работи така. Би било неефикасно, бавно и ако се замислиш, малко… непрактично. Не забравяй, че входът към гробницата е на двайсетина метра под водата, покрит с дебел слой кал и тиня. Как да влезеш? Как да опазиш артефактите от гнилоча на Ал Суд?

Лоугън я изгледа.

— Не знам — отговори той, надвиквайки рева на лодките с въздушен винт и воя на газовите триони.

— Поставяш въздушен шлюз на входа на гробницата. След това разполагаш пъпна връв.

— Пъпна връв?

— Тръба с ширина метър и осемдесет, пълна с въздух под налягане, по която вървят кабелите за ток и осветление, със стъпенки и ръкохватки. Единият край влиза във въздушния шлюз, а другият излиза в Търбуха. Калта се изсмуква от вътрешността и налягането се изравнява. И накрая имаме сух и безопасен път до и от гробницата на Нармер.

Лоугън можа само да поклати глава пред дързостта на подобна конструкция. Още едно от чудесата на Портър Стоун — така го беше нарекла Тина, и не бъркаше.

— Ще мине час, докато хвърлим котва над гробницата — каза тя. — Калта сигурно вече се е утаила след експлозията. Искаш ли да слезем да видим какво става долу?

В командния център Кори Лендау с готовност започна да прехвърля записите, предавани от камерите на различните водолази, докато Тина не му каза да спре.

— Този. Кой е това?

Лендау се взря в горния край на монитора.

— Делта Браво.

— Можеш ли да се свържеш по радиото с него?

— Разбира се. — Лендау завъртя някакво копче, после ѝ подаде микрофона.

— Делта Браво — каза тя в микрофона. — Говори доктор Ромеро. Чуваш ли ме?

— Силно и ясно.

— Можеш ли да се доближиш до входа и да го обходиш с камерата?

— Разбрано.

Изгледаха мълчаливо кадрите. Скалите сега бяха или взривени, или извадени и вече се виждаше навътре в цепнатината на вулканичната скала. На светлината на фенерите на водолазите изглеждаше плътно затворена от слоеве камъни, които образуваха здрава изправена фасада, стена, издигната в естествената скална кухина.

— Моля по-близо — почти шепнешком помоли Ромеро.

Изображението се уголеми.

— Мили боже, това прилича на гранит! Досега учените смятаха, че Неджерихет е първият египетски фараон, който надраства стените от кирпичени тухли.

— Нармер е искал да остане вовеки веков — подхвърли Лоугън.

Ромеро вдигна отново микрофона.

— Делта Браво, моля отново панорамен кадър нагоре.

Камерата бавно се плъзна нагоре по каменната фасада.

— Ето там! — изкрещя Ромеро. — Спри. Близък план.

Неясното от калта и зърнесто изображение се оказа нещо, закрепено за гранита и едната страна на оригиналната скала: ромбовиден диск, нашарен с йероглифи.

— Какво е това? — полюбопитства Лоугън.

— Некрополен печат — обясни Ромеро. — Удивително. Не съм чувала толкова стара гробница да има подобен печат. И както виждаш, цял е. Няма разбиване, няма оскверняване.

Избърса длани в панталоните си, после взе отново микрофона. Лоугън забеляза, че ръцете ѝ леко треперят.

— Делта Браво, искам да те помоля за още нещо.

— Казвай.

— Панорамен кадър надолу, към основата на тази стена.

— Разбрано. Но има скали и отломки, които още не сме почистили.

Те гледаха как камерата бавно се мести надолу по лицето на обработения камък. От време на време облаци кал и тиня скриваха всичко и Ромеро помоли водолаза да вдигне камерата малко нагоре. Тогава отново, напълно неочаквано, му нареди да спре.

— Точно там! Задръж!

— Аз съм при основата на стената — съобщи водолазът.

— Знам.

Показа се друг непокътнат некрополен печат. Този беше по-голям от първия. На него имаше изписани само два йероглифа.

— Какво означават? — попита тихо Лоугън.

— Серех. Най-ранното изображение на царско име, използвано в египетската иконография. Картушите стават нещо общоприето едва по времето на Снофру, баща на Хуфу.

— А името? Можеш ли да разчетеш името в сереха?

Ромеро облиза устни.

— Това са символите за морска котка и длето. Фонетичното представяне на името Нармер.