Линкольн Чайлд - Третата порта

— Ще направя всичко възможно да помогна — обеща Лоугън.

Повече от минута Ръш остана загледан в една точка, после въздъхна, обърна се и стисна ръката на Лоугън, награждавайки го с мълчалива усмивка на благодарност.

Когато Лоугън влезе в стола да закуси яйце на очи и кроасан, видя Тина Ромеро седнала сама в най-далечния ъгъл, приведена над един айпад.

— Мога ли да седна при теб?

Тя изръмжа, което можеше да мине както за „не“, така и за „да“. Лоугън прие последното за отговор, настани се на съседния стол, след това надникна в нейния айпад. Видя, че Тина решава кръстословицата на „Ню Йорк Таймс“.

— Дума със седем букви за вещ, в която се съхранява ножица? — попита тя, сбърчила вежди.

— Несесер.

Тя вкара думата и вдигна очи от екрана.

— И откъде, по дяволите, го знаеш?

— Кръстословицата в „Таймс“ е един от тайните ми пороци. Използват думичката много често.

— Ще я запомня — закани се тя и остави айпада. — Чух, че вчера си изиграл Хамлет.

— Какво? А, имаш предвид черепа?

Ромеро кимна.

— Чух как Марч се оплаква на един от любимците си. Усети ли някакви лоши вибрации?

— Изобщо не почувствах вибрации. — Лоугън сряза яйцето. — Изненадах се обаче в колко добро състояние беше черепът. Само няколко драскотини по темето и в една от орбитите.

— В очните орбити?

— Да.

— В коя?

Лоугън се замисли.

— Лявата. Защо?

Ромеро вдигна рамене.

Лоугън се сети за молбата на доктор Ръш от снощи.

— Какво смяташ за изпълнението на Дженифър Ръш вчера в салона?

— Мислих за това. Може ли картите да са белязани?

— Само ако този, който ги вдига, е в комбина с теб.

— В такъв случай беше забележително.

Лоугън кимна.

— Изглежда е твърде забележителна жена.

Ромеро отпи от кафето си.

— Съжалявам я.

Лоугън сбръчка чело.

— Защо?

— Защото просто не е редно да я довлекат чак тук след всичко, което е преживяла.

— Смяташ, че не е искала да дойде?

Ромеро вдигна рамене.

— Мисля, че е прекалено добра, за да му откаже каквото и да било.

Му? Лоугън се запита кого ли има предвид: Портър Стоун или съпруга ѝ?

Ромеро отново отпи от кафето си.

— Този вид работа може да изкара най-лошото у всеки. Виждала съм хора, които идват на разкопките от най-отвратителните подбуди. — Тя сниши глас. — Може би Итън Ръш върши най-полезната работа на земята, но на мен все пак ми се струва, че използва Дженифър Ръш като лабораторна мишка.

Лоугън се вторачи в нея. Нима намекваше, че Ръш експлоатира жена си — че използва нейното ужасно преживяване за своя полза? Истината беше, че той знаеше много малко за Центъра за изследване на отвъдното. Ръш сякаш много обичаше жена си. „Истината е — беше му казал той снощи, — че макар да се правя на смел, тревожа се за нея.“ За нея ли се тревожеше, или за това, че е толкова важна за неговия център?

Чу се сигналът на преносима радиостанция. Ромеро бръкна в чантата си, извади я и натисна комутатора.

— Ромеро. — Тя слуша известно време и изведнъж очите ѝ се ококориха. — По дяволите! Идвам веднага.

Хвърли радиото в чантата и скочи на крака, като блъсна стола да падне.

— Беше Стоун. Намерили са златната жила.

— Имаш предвид общия гроб?

— Да. Знаеш ли какво означава това? Че сме застанали точно над входа на гробницата. Стоун е изпратил всички водолазни екипи да работят. Обзалагам се на по питие в „Оазис“, че след час и половина ще намерим гробницата. — Като каза това, тя се втурна навън, а Лоугън трябваше да подтичва, за да не изостане.

Тина Ромеро сбърка със седем минути. След малко повече от час и половина екипът водолази докладва, че са намерили нещо, което прилича на естествена цепнатина в дъното на Ал Суд — на двайсет метра под водната повърхност — изцяло запълнена с големи скални блокове. Като остави един-единствен археологически екип водолази при общия гроб с костите, ръководен от Фенуик Марч, Стоун изпрати всички останали при цепнатината. От командния център Лоугън наблюдаваше развитието на събитията на големите плоски плазмени монитори, чието захранване с кадри се режисираше от Кори Лендау. Той си остана флегматичен въпреки царящото наоколо осезаемо вълнение.

Изображенията от видеокамерите, монтирани на шлемовете на водолазните костюми, бяха зърнести и изкривени. Въпреки това самото гледане ускоряваше пулса на Лоугън.

Тесни лъчи светлина от фенерчета пронизваха черната кал и тиня по дъното и очертаваха отвора във вулканичната скала: висок два метра и половина и широк метър и двайсет. Имаше формата на котешко око и беше затрупан плътно с големи скали. Екипите водолази се опитваха да измъкнат камъните, но без успех: собствената им тежест и подобната на лепило тиня на Ал Суд с течение на годините ги бяха слели в една почти еднородна маса.