Линкольн Чайлд - Третата порта

— Искаш да кажеш, че е установила контакт със същност от миналото? — попита Лоугън.

В началото Ръш не отговори. После безмълвно кимна.

Лоугън почувства как го пронизва вълнението. Макар да го смяташе едновременно за невероятно вълнуващо и трудно за вярване. Божичко, възможно ли е да е истина?

— Доктор Стоун знае ли? — попита на глас.

Ръш кимна повторно.

— Разбира се.

— Той какво мисли?

— Както вече ти казах — ще направи всичко, ще опита всичко, за да получи онова, което иска. А Джен показа силите си на екстрасенс неведнъж, затова знам, че Стоун иска да вярва. — Ръш се вторачи в него. — А ти? Ти какво смяташ?

Лоугън си пое дълбоко дъх.

— Мисля, не, по-точно знам , защото сам го усетих — някои много силни личности, ако щеш жизнени сили, могат да се бавят на дадено място дълго след като телесното тяло е умряло. Колкото е по-силна е личността и волята ѝ, колкото повече насилие е упражнявала, толкова по-дълго ще остане — нужно е само едно необикновено надарено съзнание, за да я усети.

Ръш бавно прекара пръсти през косата си. Погледна Лоугън, отклони поглед, след това отново се втренчи в него. „Това развитие го развълнува — помисли си Лоугън. — Не очакваше да се случи нещо подобно. Изобщо.“

— Кой друг знае за това?

— Със сигурност Марч и Ромеро. Може би още един-двама… а може би не. Нали го знаеш Стоун. Пък и това не е точно изучена материя.

— А какво мисли жена ти?

— Не ѝ харесва. Същността е чужда и странна, предполагам и плашеща.

— Тогава защо продължавате да стоите? Ако жена ти е доведена да помогне за намирането на гробницата, а тя може да бъде намерена всеки момент, защо да остава тук?

— По лична молба на Стоун — обясни Ръш, отново понижавайки глас. — Мисля, че по две причини. Първо, още не сме намерили гробницата. А с неговия начин на мислене: всички, които могат да помогнат, да са му подръка, няма да я освободи, докато не е сигурен, че е намерил мястото.

Той замълча.

— Това е само една причина — подтикна го Лоугън.

Мина доста време, преди лекарят най-накрая да продължи.

— Мисията ѝ беше изменена, когато получихме… определени данни.

— Данни? — удиви се Лоугън.

Ръш не отговори — а и нямаше нужда да го прави.

— А, вероятно имаш предвид проклятието — досети се Лоугън. Сега и той вече шепнеше. — Какво точно е казал Нармер — или който и да е чрез Дженифър?

Ръш поклати глава.

— Моля, не питай. Предпочитам да не говоря за това.

Лоугън се замисли за миг. Вълнението, усещането за нещо чуждоземно не го бяха напуснали. Значи проклятието безпокоеше и Стоун. Това беше единственото обяснение за промяната в мисията на Дженифър Ръш. Стоун не знаеше какво ще намери, когато стигне до гробницата. И искаше да е колкото е възможно по-подготвен, за да посрещне всяка евентуалност — и бе готов да приеме всяка помощ, която можеше да получи — дори от гроба.

— Моля те, поговори с нея — неочаквано го помоли Ръш.

В първия момент Лоугън не го разбра.

— Моля?

— Ще поговориш ли с Джен за всички тези… ъъъ… преминавания, които прави, за чувствата ѝ?

— Защо аз? — учуди се Лоугън. — Виждал съм я само веднъж, и то за кратко.

— Знам. Разказа ми. — Ръш се поколеба, преди да продължи. — Може да звучи странно, но съм сигурен, че ще ти се довери, дори ще се разкрие пред теб. Може би е свързано с работата ти или с нещо в поведението ти — направил си ѝ добро впечатление. — Отново се поколеба. — Джереми, трябва да ти кажа, че Джен никога не говори за своята клинична смърт. Останалите не млъкват, непрекъснато разправят за прехода в отвъдното и какво са преживели. А тя не продумва. Дори за базата данни на ЦИО. Разбира се, говорим за чувствителността, която ѝ беше дадена. Измерваме и се опитваме да класифицираме специалните ѝ умения — тя обаче никога не говори за самото преживяване. Чудя се дали… няма начин да я накараш да го сподели с теб.

— Не съм сигурен — поклати глава Лоугън, — но мога да опитам.

— Дано успееш, защото аз не искам да настоявам. — Ръш опипа яката на ризата си. — Истината е, че макар да се правя на смел, аз се тревожа за нея. Не мога да се преструвам, че след произшествието отношенията ни не са леко обтегнати. Опитах се да ѝ дам колкото може повече свободно пространство. Всичко, което мога да кажа, е… Всичко, което мога да кажа, е, че някога бяхме страшно близки. — Той замълча. — Още се обичаме много, но как да кажа… тя изпитва трудности да взаимодейства със света така, както го правеше преди. А откакто пристигнахме тук, се буди посред нощ, трепереща и вир-вода от пот. Когато я питам какво се е случило, тя просто махва с ръка и казва, че било лош сън. А сега, с тези преминавания, на които Стоун държи… — Той обърна глава.