Линкольн Чайлд - Третата порта

— Вероятно защото входовете на царските гробници в пирамидите и останалите погребални места от исторически времена сочат на север? — намеси се Лоугън.

— Браво, Джереми. Такова е и моето заключение. — Стоун отново насочи вниманието си към Ромеро. — И следователно този голям гроб със скелети също ще лежи на север от тази точка?

— Така мисля — отговори тя. — На приблизително осемнайсет метра.

— А входът на гробницата ще лежи на още осемнайсет метра в северна посока?

Ромеро не отговори. Нямаше нужда. Стоун се обърна към вратата.

— Отивам да говоря с Валентино. Трябва веднага да удвоим броя на водолазните екипи.

Радиостанцията изпука.

— Още един скелет. Напълно зарит в калта. Шефе, какво ще ги правим?

Марч проговори за пръв път.

— Много добре знаеш. Постави ги в кутиите за улики и ги донеси в Станцията.

Усмивката бързо изчезна от лицето на Ромеро.

— Чакай малко. Трябваше да извадим първия скелет, за да го анализираме и да се уверим, че вървим в правилна посока. Докато тези жреци и слуги — нека ги оставим на мира.

Лоугън се обърна да я погледне, доловил неочаквана нотка на настоятелност в гласа ѝ. Спомни си за нейната двойственост по отношение на вещите от гробниците.

— Дрън-дрън — избоботи Марч. — Ако това са наистина жреците на първия египетски фараон, техните останки са исторически безценни.

— Тук сме, за да открием тайната на гробницата — озъби се Ромеро, — а не да ограбваме…

— Един момент — намеси се Стоун. Личеше, че няма търпение да даде нови нареждания на Валентино, и не искаше да си губи времето с безплодни спорове. — Ще качим шест скелета. Един ще отиде при Итън Ръш за оглед, макар той сега да е твърде зает с друга задача. Фенуик, ти можеш да анализираш останалите пет. Околността да бъде разделена на квадрати, калта да бъде пресята за украшения или останки от платове, макар да се съмнявам, че ще намерим нещо. Щом свършите с изучаването на скелетите, пет трябва да бъдат върнати на мястото им. При нас ще остане само един скелет. Това приемливо ли е?

След миг размисъл Ромеро кимна. Марч също кимна с неохота.

— Прекрасно. Лендау, ще предадеш ли това нареждане?

— Да, доктор Стоун.

— Благодаря. — След като спря погледа си на всеки от тях поотделно, Стоун напусна командния център.

Четири часа по-късно, когато Лоугън надникна в лабораториите по археология в Червеното крило, завари ги в плен на контролиран хаос. Учени в гащеризони на криминолози стояха наведени над кутии за улики и метални маси за аутопсии, и внимателно изучаваха и опипваха трошливите кафяви кости с предпазвани от латексови ръкавици пръсти. Други тракаха по клавиатурите на лаптопи, закачаха пластмасови етикети за артефакти, сваляха кутии за улики от лавиците и връщаха други на тяхно място. Гласове се преплитаха, надвиквайки шума на течащата вода и воя на хирургичните триони. Фенуик Марч крачеше помежду им като господаря на замъка, спираше да види артефакт в ръцете на някой работник, после да надникне в микроскоп или да каже нещо в електронния диктофон, който носеше винаги със себе си. Помещението вонеше силно на гниещи растения и блатна кал и на още нещо, много по-гадно.

— Не го мий! — излая Марч на един от хората в гащеризони, който подскочи от звука на гласа му. — Изплакни го, капка по капка. — После се обърна към друг. — Бързо подсуши тази секция. Трябва да я стабилизираме, преди да се образуват още пукнатини. По-бързо, човече, по-бързо!

Друг работник вдигна очи от купчината бедрени и тазови кости.

— Доктор Марч, тези са качени в пълен безпорядък и няма как да ги групираме.

— Ще ги сканираме по-късно — озъби се той. — Сега най-важното е да бъдат почистени, етикетирани и вкарани в базата данни. Сега, а не догодина. По-късно ще се тревожим за групирането.

„Може би, помисли си Лоугън, Марч си мисли, че като ги почисти хубаво и ги класифицира, в края на краищата Стоун ще му позволи да не ги връща в тресавището.“ Точно в такива мигове човек разкриваше истинските си интереси. Марч беше археолог, а не египтолог и за него костите бяха най-важното.

В този момент Марч се обърна и за пръв път го забеляза. Намръщи се, че някой е посмял да наруши границите на неговото владение.

— Да? Какво искаш?

Лоугън пусна най-изкусителната си усмивка.

— Питам се дали мога да взема назаем един от тези — и кимна към черепите, които лежаха в една от мивките, грижливо почистени от калта.

Лоугън седеше пред компютъра в малкия си кабинет и пишеше бавно и внимателно. Беше късно през нощта и в Кафявото крило беше тихо като в гроб. Най-накрая имаше възможност да набере последните бележки от разговора с Хиршфелд, водени по време на краткото им излизане в Ал Суд. След като свърши, затвори документа и отвори друг, в който бяха описани подробно необяснимите и злокобни случки в Станцията. Добави пожара в генератора и токовия удар, поразил съобщителния техник Марк Пърлмутер. Въпреки много подробното разследване не беше намерено разумно обяснение за присъствието на кабел под напрежение в локвата в подстанцията. Пърлмутер, който ту се свестяваше, ту отново губеше съзнание, твърдеше, че видял светлина, но не можеше да се каже дали това не е бълнуване. Слуховете, които се носеха из Станцията — за саботаж или за проклятието на Нармер — започнаха да дават своето отражение. След откриването на масовия гроб и вече появилата се сигурност, че самата гробница е наблизо, сред служителите се усещаше странна смесица от нетърпеливо очакване и нарастващ ужас.