Линкольн Чайлд - Третата порта

— Ще я познаеш ли, ако я видиш отново? — попита той.

Хиршфелд поклати глава.

— Беше прекалено тъмно. Във всеки случай онова нещо на главата ѝ пречеше да се види лицето. Дори когато гледаше към мен.

Лоугън спря да пише.

— Погледнала е към теб?

Машинистът кимна.

— Към теб или просто по посока на Станцията.

— Докато я зяпах, тя спря. После също толкова бавно обърна глава. Можех да виждам блясъка на очите ѝ в мрака.

— Каза, че имала нещо на главата. Как изглеждаше?

— Приличаше… на птиче тяло. Крилата се спускаха от двете страни над ушите ѝ.

„Драперията на сокола Хор. Без съмнение жрица.“ Лоугън си отбеляза последната бележка, после прибра бележника обратно в мешката.

— Докато те гледаше, изпита ли някакви чувства или усещания?

Хиршфелд сбръчка чело.

— Усещания?

— Нали се сещаш. Че те приема с добре дошъл?

— Странно е, че го казваш. Когато за пръв път я видях в тресавището, изглеждаше… ами, едва ли не тъжна. Ала когато се обърна да ме погледне, почувствах нещо друго.

— Да? — окуражи го Лоугън.

— Гняв. Истински гняв. — Мъжът замълча. — Не зная защо го почувствах така. Ала тогава ме обзе странно чувство. Устата ми пресъхна, не можех да преглътна. Отклоних за минутка поглед, избърсах потта от челото си. А когато погледнах отново — нея я нямаше.

Лоугън се замисли за проклятието на Нармер: „… езикът му ще се разцепи в устата“. Огледа се в спускащия мрак и почувства как кожата му настръхна. Отново беше тук — злото, което долови, когато се запали генераторът. Беше почти като физическо присъствие, шепнеше му злобно въпреки бръмченето на насекомите.

Той каза на Хиршфелд:

— Мисля, че е време да се връщаме в Станцията. Благодаря ти за отделеното време.

— Прав си. — Машинистът явно с нетърпение очакваше да се махнат от тресавището. Побърза да запали двигателя и лодката пое болезнено бавно назад към приветливите светлини.

От наблюдателницата на Марк Пърлмутер — в Гарвановото гнездо на покрива на Червеното крило — двете фигури в лодката с въздушен винт изглеждаха смешни — подскачаха и се подмятаха като грах в тиган, докато се връщаха към Станцията през забравеното от бога тресавище. Всъщност, какво изобщо правеха там навън? Може би провеждаха изпитания на ваксина срещу малария?

Сякаш в отговор на неговите размисли в ухото му се чу бръмчене и той с махване прогони комара. „По-добре се залавяй за работа, защото иначе ще станеш храна на комарите.“ Във всеки случай не му влизаше в работата на Пърлмутер какво бяха намислили двамата — това беше едва втората му експедиция с Портър Стоун, но вече знаеше, че се случват толкова налудничави работи, та няма смисъл да разпитваш.

След като обърна гръб на спускащия се мрак, той съсредоточи вниманието си върху мачтата — приличното на перископ съоръжение, което обгръщаше различните микровълнови антени за приемане и предаване, от които Станцията зависеше за връзката си с външния свят. Късовълновият предавател беше работил малко нестабилно напоследък — като помощник по комуникациите задачата на Пърлмутер беше да се изкатери по мачтата чак до шибаното Гарваново гнездо над брезента, който обгръщаше Червеното крило, и да провери какъв е проблемът. Кой друг можеше да го направи? Не и Фонтейн, началникът на комуникациите и негов шеф — при тегло сто двайсет и два килограма сигурно нямаше да може да изкачи повече от две стъпенки.

Беше започнало бързо да притъмнява, затова включи фенерчето, за да провери предавателя. Вече беше прегледал кабелите и електронните схеми на приемника долу в комуникационния център, но нищо не откри; беше готов да се обзаложи, че проблемът беше в самия предавател. И така се оказа: след двеминутна проверка установи, че има изгорял кабел, който се беше откачил от основната схема.

Това беше лесна работа. Пърлмутер спря работа, за да намаже врата и ръцете си с още наркотик за буболечки, след това бръкна в чантата с инструменти и извади безжичния поялник, топлоотвеждащия радиатор, припоя и флюса. Лапна фенерчето в уста, отряза с клещите за кабел изгорелия край — след това, когато поялникът загря, използва предпазливо флюса и припоя.

Остави поялника настрана и огледа работата си с помощта на фенерчето. Пърлмутер се гордееше с уменията си да запоява — развити от годините работа с любителско радиооборудване като младеж. Кимна одобрително, докато оглеждаше гладката блестяща връзка. Духна с уста, за да изстине по-бързо. Когато се върне в комуникационния център, ще пробва как работи предавателят, но беше сто процента сигурен, че това беше проблемът. Разбира се, на вечеря ще преувеличи трудностите пред Фонтейн. Ако експедицията излезе успешна, ще има големи, големи премии — а Фонтейн щеше да има думата при определянето на неговата.