Линкольн Чайлд - Третата порта

— Звезда — обяви Дженифър Ръш. — Вълни. Кръг. Кръст. Звезда. Квадрат.

Изпълнението беше безпогрешно. Не сгреши нито една карта.

— Боже мили! — възкликна Тина Ромеро.

Джереми Лоугън разбра. Първия път Дженифър Ръш нарочно беше сбъркала картите. Беше натрила носа на Марч със собствените му скептични слова. Представлението беше великолепно. Лоугън я загледа с ново уважение.

— Емпирични доказателства, доктор Марч? — обърна се той към археолога. — Искате ли да повторим резултата?

— Не. — Марч стана. — Аз не си падам по салонните номера. — След това кимна отсечено на всеки поотделно и излезе.

— Какъв човек, а? — подхвърли Тина и поклати глава, гледайки към вратата, през която Марч току-що беше излязъл. — Нали чухте какво каза? „Каквото е погребано под Ал Суд — ако изобщо нещо е погребано.“ Не мога да повярвам, че Стоун е довел точно него за главен археолог.

— Искаш да кажеш, че Марч смята цялата експедиция за пращане за зелен хайвер? — попита Лоугън и потъна в мълчание. Никога не му беше хрумвало, че легендарното проучване на Стоун може да е погрешно, че цялото това огромно начинание може да се основава на невярно предположение. — Защо тогава Стоун го е наел? — попита той най-накрая.

— Защото Марч може и да е гадно копеле, може да е интелектуален сноб, но е най-добрият в своята сфера. В това отношение Стоун е блестящ. А и между другото, обича да поставят под въпрос неговите заключения. Може би затова харесва и теб. — Тина стана. — Е, аз трябва да се връщам отново на работа. Ако не греша, Марч е отишъл да научи новини, които ще го накарат още повече да вирне нос. — Тя погледна Дженифър Ръш. — Благодаря за представлението. — След това се обърна отново към Лоугън. — Покажи ѝ твоя номер със сламката. Вие двамата може би имате повече общи неща, отколкото подозирате.

Лоугън гледаше след нея, докато не излезе от салона, след това отново се обърна към Дженифър Ръш.

— Очаквах с нетърпение да се запозная с вас, госпожо Ръш — поде той.

— Наричай ме Дженифър — отговори тя. — Моят съпруг ми разказа за теб.

— А на мен ми каза за теб. Как си го вдъхновила да създаде центъра. И за забележителните ти способности.

Жената кимна.

— Според моя опит постижението ти с картите на Зенер е изключително. Провеждал съм теста стотици пъти, но никога не съм виждал коефициент на успеха по-висок от седемдесет или седемдесет и пет процента.

— Съмнявам се, че доктор Марч също е виждал — отговори тя. Имаше нисък, копринен глас, който подхождаше на дребното ѝ слабо тяло.

— Щом Итън ти е разказал за мен, вероятно знаеш, че моята работа е свързана с необичайни феномени — неща, които са трудни за обяснение — каза той. — Затова ме интересува феноменът на клиничната смърт или „преминаването в отвъдното“. Разбира се, чел съм литература по въпроса и съм запознат със забележителното постоянство, с което хората повтарят какво са изпитали: усещането за покой, черният тунел, създанието от светлина. Предполагам, че и ти си преживяла същото?

Тя кимна.

— За мен четенето и преживяването обаче са съвсем различни неща… — Лоугън помълча малко. — Като изследовател имам чувството, че винаги съм „от външната“ страна в търсене на фактите. Затова до известна степен ти завиждам — лично да преживееш толкова забележително събитие.

— Забележително събитие — повтори тя тихо. — Да, може и така да се нарече.

Лоугън се вгледа по-внимателно в нея. При друг човек този отговор щеше да прозвучи хладно и далечно. Ала той усети нещо друго. Нещастие, лична мъка. От собствен опит знаеше, че не всички дарби са добре дошли — а от време на време са направо непоносими. Очите ѝ с цвят на кехлибар криеха неподозирани дълбини и странно — някак си излъчваха твърдостта на ахат. Сякаш бяха видели неща, които никое друго човешко същество не беше виждало, а може би и не би трябвало да вижда.

— Съжалявам — подхвана той. — Не те познавам достатъчно добре, за да ти говоря такива неща. Нека само кажа, че познавам скептицизма и неверието на хора като Марч. Аз също съм се сблъсквал с това. А сега за протокола — вярвам ти и очаквам с нетърпение да работим заедно.

Дженифър Ръш го гледаше. Докато говореше, ахатовата твърдост в очите ѝ малко поомекна.

— Благодаря — каза тя с лека усмивка.

След това, сякаш се бяха наговорили, станаха едновременно от масата и закрачиха към вратата на салона. Джереми я отвори за нея и Дженифър Ръш излезе.

В коридора Лоугън ѝ протегна ръка за довиждане. След кратко забавяне тя пое ръката му. Когато дланите им се докоснаха, Лоугън почувства такава пареща вълна от чувства, толкова силни и съкрушителни, че потрепери с цяло тяло. Издърпа ръката си, полагайки усилия да прикрие своя шок. Дженифър Ръш се поколеба. Той успя да се усмихне, а след това с няколко несвързани думи за довиждане се обърна и закрачи надолу по коридора.