Линкольн Чайлд - Третата порта

Той сложи обратно капака на оборудването, след това огледа пейзажа, докато чакаше поялника да изстине. Лодката с въздушен винт беше изчезнала и Ал Суд се простираше във всички посоки — черен и безкраен. Времето подсказваше, че всяка минута ще почне да вали. Светлините на Станцията, разпръснати под него по всички крила, ярко премигваха. От наблюдателницата си виждаше дългите линии светлина от мрежестия покрив на пристанището за яхти; силното сияние от прозорците на „Оазис“; безкрайните редици от танцуващи бели точки, които обозначаваха външните алеи, съединяващи крилата. Гледката беше весела, но Пърлмутер не се чувстваше развеселен. Светлините на малкото градче съвсем леко пронизваха безбройните километри черна пустош, която ги заобикаляше, и само още по-силно подчертаваха, че са на стотици почти непреодолими километри от всякаква помощ и дори следи от цивилизация. Вътре, в спалния отсек, на работа в комуникационния център, в библиотеката или „Оазис“ беше напълно възможно човек да забрави колко са сами. Но тук горе…

Въпреки топлата вечер Пърлмутер потръпна. „Ако разкопките се окажат успешни…“ Напоследък приказките за проклятието на Нармер се увеличиха. В началото, когато проектът потръгна и сред екипа се разчу какво търсят, проклятието беше шега, нещо, споменавано на по няколко бири като повод за смях. С течение на времето обаче приказките станаха по-сериозни. Дори Пърлмутер, който беше най-заклетият атеист, когото човек може да срещне, беше започнал да полудява — особено след онова, което се случи на Роджърс.

Огледа се отново. Чернотата на пейзажа го притискаше от всички страни, едва не го смазваше, тегнеше на гърдите му и му пречеше да диша.

Това беше достатъчно. Грабна още топлия поялник и другите материали, хвърли ги в чантата с инструментите и я затвори. Коленичи в дъното на Гарвановото гнездо, дръпна ципа на половин кръг от гумирания брезент, който покриваше Червеното крило. Вътре имаше вертикална тръба, осветена на неравни разстояния с диодни лампи, в която се спускаше мачтата, подобно на коминочистач в комин. Метна чантата на гърба и се хвана за перилата, спусна се в отвора, спря, за да дръпне отново ципа, след това продължи да слиза по стъпенките. Спускаше се внимателно — до дъното бяха девет метра и той със сигурност не искаше да падне.

Като стигна основата на мачтата, си пое дълбоко дъх и избърса потните си ръце в ризата. Сега щеше да отиде да провери късовълновия предавател и да се увери, че беше успял да прогони троловете от него. После щеше да потърси Фонтейн, който сигурно вече беше отишъл да вечеря, макар да беше още рано.

Ала докато се приготвяше да излезе от обвивката на мачтата, се спря. Имаше два капака, през които можеше да се излезе. Единият водеше в коридора, който отиваше към научните лаборатории и комуникационния център. Другият водеше към електрическата подстанция на Червеното крило. Преди петнайсет минути, когато беше влязъл в обвивката на мачтата, този капак беше затворен.

Сега зееше.

Той пристъпи напред, смръщвайки чело. Обикновено в подстанцията не светеше, защото тя работеше без нужда от човешка намеса. Влизаше се само ако трябва да се направи някакъв ремонт. Ако имаше някакъв проблем с електрическото захранване обаче, той щеше да е един от първите, които щяха да узнаят. Направи още една крачка към капака.

— Ало? — провикна се в мрака. — Има ли някой?

Полудяваше ли, или току-що беше видял сумрачна светлина дълбоко в подстанцията, която веднага угасна?

Облиза устните си и прекрачи, за да влезе в подстанцията. Мамка му — какво беше това — тук имаше локва вода. Какво изобщо ставаше? Да не би понтонът някъде да е пробит?

Той направи още една крачка напред, като същевременно опипваше стената за електрическия ключ.

— Ало? Мамка му…

В този миг светът избухна в смесица от болка и ослепително бяла светлина.

Следващата сутрин в девет и половина вътрешният телефон в кабинета на Лоугън започна звъни.

Той вдигна след третото позвъняване.

— Джереми Лоугън слуша.

— Джереми? — Беше Портър Стоун. — Прекъсвам ли нещо?

— Нищо, което да не може да почака — изправи се в стола си Лоугън.

— Тогава, ако обичаш, ела в командния център. Мисля, че тук има нещо, което трябва да видиш.

Лоугън запази файла, върху който работеше — обобщение на разговора му с Хиршфелд предната вечер. След това стана и излезе от кабинета.

Трябваше да спира и неколкократно да пита за пътя, докато най-сетне успее да поеме в нужната посока. Тази сутрин хората в Станцията изглеждаха доста нервни — това никак не беше чудно. Снощи един от съобщителните техници на име Пърлмутер беше получил тежък, почти фатален токов удар. Лоугън си беше съставил картина за случилото се от дочутите полугласни разговори по време на закуска: как работникът стъпил в локва, в която лежал краят на активен кабел.