Линкольн Чайлд - Третата порта

— Тук Танго Алфа — се чу безтелесен глас от високоговорителите. — Няма радост.

— Разбрано, Танго Алфа — отговори гласът на Портър Стоун отнякъде другаде в Станцията. — Използвайте сока.

Радиостанцията отново изпука.

— Тук Танго Алфа, разбрано.

Лоугън се обърна към Ромеро, която стоеше до него и също беше залепила поглед в мониторите.

— Сок? — попита той.

— Нитроглицерин.

— Нитроглицерин? — учуди се Лоугън. — Това умно ли е?

— Никога не излиза без него от вкъщи — изкиска се Ромеро. — Ще се учудиш, като разбереш колко често се е налагало на Стоун да го използва в разкопките. Няма причини за тревога. Един от нашите водолази е бивш „тюлен“, истински артист във взривяването. Прави го с хирургическа точност.

Лоугън продължи да се вслушва в разговорите по радиостанцията. Когато един от водолазите при входа на гробницата пусна маркиращ буй, Стоун, който очевидно беше при Франк Валентино край Търбуха, изпрати сапьора с нитроглицерина. Лоугън и Ромеро гледаха на мониторите как мъжът внимателно подрежда лесно избухващото вещество край затворената от скали цепнатина. След като постави кесиите от черна гума с размерите на гуда, от които излизаха детониращи шнурове, той отиде при останалите водолази, отдалечили се на почетно разстояние.

— Зарядите поставени — чу се металическият глас на водолаза от високоговорителя.

— Чудесно — каза Портър Стоун. — Взривявай.

Настъпи мигът, в който сякаш цялата Станция затаи дъх. След това се чу ниско бумтене и всичко около Лоугън леко се разлюля.

— Говори Редфърн. Аз съм в Гарвановото гнездо. Видях маркиращия буй.

— Можеш ли да определиш точното местоположение?

— Мога. Един момент. — Настъпи мълчание. — Сто и двайсет метра право на изток. Приблизително на осемдесет и седем градуса.

— Ще е нужно време тази тинеста кал долу да се утаи отново. — Ромеро кимна към мониторите. — Хайде да вървим. Мисля, че има нещо, което би искал да видиш.

— И какво е то?

— Още едно от чудесата на Портър Стоун.

Тя го поведе навън от Бялото крило, след това през Червеното, после по виещия се коридор на Кафявото до вратичка, от чието прозорче се разкриваше безкрайната гледка на Суд. От нея се излизаше до стълба, която водеше към тясна дървена пътека, издигната сякаш на кокили и обикаляща целия купол от насмолен брезент на Кафявото крило. Лоугън последва археоложката по стълбата и от този наблюдателен пункт се спря да огледа. Първо дяволската плетеница на Ал Суд, а после миниатюрния град, който подслоняваше тяхната експедиция. Над Червеното крило се издигаше висока тясна тръба, която завършваше с малка площадка с перила. Това, каза си Лоугън, трябва да е Гарвановото гнездо.

Той се обърна към Ромеро.

— Гледката си я бива. А какво трябваше да видя аз?

Тя му подаде тубичка репелент.

— Почакай и ще разбереш.

Още докато говореше, Лоугън чу боботенето на двигатели. Бавно откъм Зеленото крило се появиха двете големи лодки с въздушен винт. И двата плавателни съда с дължина два метра и половина сега бяха оборудвани със странни съоръжения, които приличаха на съчетание между снегорин и плуг. Те бяха монтирани на носовете на лодките и бъкаха от цял арсенал верижни триони и извити куки, протегнати напред като бушприт. След двете лодки плаваше цяла армада от по-малки плавателни съдове: джетове и малки лодки. Докато Лоугън наблюдаваше представлението, по-големите плавателни съдове започнаха да маневрират и заемат позиции точно пред тях. Мъже и жени тичаха по кърмите, крещяха указания и заповеди, докато на здравите кнехтове по Кафявото, Червеното и Синьото крило се връзваха дебели корабни въжета.

Лоугън надникна да види какво става на една от по-малките лодки. Вадеха друго въже от дълбините на Ал Суд и го навиваха около един шпил. По въжето бяха увиснали клони, гъста черна кал и филизи, които му придаваха вид на дебел корен.

Лоугън кимна към лодките.

— Какво правят?

Ромеро се усмихна.

— Вдигаме котва.

Започна суетня, чуха се високи заповеди. Изведнъж двигателите на двете най-големи лодки изреваха едновременно и те поеха бавно напред. За миг Лоугън беше завладян от странно усещане, което в началото не можа да разбере. После се сети. Те — това ще рече цялата Станция, с всички свои шлепове, понтони, пътеки, скрубери за метан, генератори — всичко това се движеше.

— Мили боже! — измърмори той.

Сега разбра какво е предназначението на странните устройства на носовете на двете големи лодки с въздушен винт. Те бяха истински снегорини: снегорини за разбутване на почти непроницаемата плетеница тресавищна растителност. Чуваше рева и воя на верижните триони. По-малките лодки се стрелкаха насам-натам около и зад големите, помагаха в отстраняването на упорити стволове или участваха в срязването на дебелите слоеве гниеща растителност с газови триони и я изблъскваха с лостове и куки.