Линкольн Чайлд - Третата порта

Дължината му беше поне двайсет и четири метра и имаше забележително тесен бимс 11 11 Най-широката част на плавателен съд. — Б.пр. . За размерите си газеше твърде плитко — Лоугън предположи, че не повече от шейсет и един-два сантиметра. Надстройката се състоеше от двуетажна конструкция и заемаше по-голямата част от палубата. От двете страни на носа имаше две малки открити платформи, които стърчаха над водата и заприличаха на Лоугън на сврачи гнезда. Най-характерната черта на кораба обаче се намираше на кърмата: масивна конична стоманена клетка с насочен напред тесен край. Размерите ѝ бяха колкото на космическата капсула „Джемини“, формата горе-долу също. Тя съдържаше опасен на вид въздушен винт с пет витла. Цялата конструкция беше закрепена неподвижно на кърмата на главната палуба.

— Боже мили! — възкликна Лоугън. — Лодка с въздушен винт на стероиди!

— Да, много подходящо описание — чу се дрезгав глас.

Лоугън погледна към вратата в предната част на надстройката и видя от нея да излиза един мъж. Към петдесетте, среден на ръст, с дълбоко хлътнали очи и къса бяла брада. Той отиде до трапа и им помогна да се качат на борда.

— Това е Джеймс Плаурайт — представи го Ръш. — Капитанът на експедицията.

— Забележителна лодка — подхвърли Лоугън.

— Аха — кимна мъжът.

— Как се управлява?

— Много добре. — Плаурайт говореше гърлено и немногословно по шотландски маниер.

Лоугън погледна към конструкцията на кърмата.

— Какъв е двигателят?

— Газова турбина „Лайкоминг П–53“. Свалена от хеликоптер „Хюи“.

Лоугън подсвирна.

— Насам — покани го Ръш. След това се обърна към Плаурайт. — Джими, можеш да отплаваш.

Капитанът кимна.

Ръш тръгна по палубата. Беше твърде тясна и Лоугън се зарадва на релинга. Отминаха няколко врати, след това Ръш се приведе и влезе през отворена врата, поканвайки с жест спътника си да го последва в сумрачното помещение. Когато очите на Лоугън свикнаха с полумрака, той видя, че се намира в приятно обзаведена каюткомпания с дивани и тапицирани пейки. Стените бяха украсени с рамкирани морски сцени и спортни плакати. Вътре миришеше силно на естествена кожа и репелент срещу насекоми.

Шофьорът на джипа остави багажа на Лоугън и металната кутия в единия от ъглите. Поклони се, след това излезе.

Лоугън посочи кутията.

— Какво има вътре?

Ръш се усмихна.

— Дискове от центъра, съдържат отделни случаи. Не мога напълно да пренебрегна работата си, докато съм тук.

След минута Лоугън чу шум откъм кърмата: турбината заработи с вой, корабът се отлепи от кея и с леко потрепващ корпус пое нагоре по реката към Судан.

— Разполагаме с два такива плавателни съда, построени са специално за експедицията — обясни Ръш, след като се настани на една от пейките. — Използваме ги, за да пренасяме нужното до разкопките. Неща, които са твърде обемисти или чупливи, за да бъдат спуснати с парашут. Скъпата техника например. Или някой специалист.

— Не мога да си представя разкопки, които биха имали нужда от подобен плавателен съд.

— Когато сам видиш, ще разбереш. Обещавам ти го.

Лоугън се разположи на удобния кожен диван.

— Добре, Итън, срещнах се със Стоун. Научих какво търсите. Мисля, че вече е дошло време да ми кажеш къде отиваме.

Ръш се усмихна.

— Чувал ли си израза „пъкъл на земята“?

— Разбира се.

— Е, приготви се, точно там отиваме.

Ръш се приведе към него от пейката.

— Чувал ли си за Ал Суд?

Лоугън се замисли.

— Звучи ми познато.

— Хората предполагат, че Нил е просто една широка река, която тече безпрепятствено от сърцето на Африка. Но това е много далече от истината. Ранните британски изследователи Бъртън и Ливингстън, а и останалите, откриха това по трудния начин, след като се сблъскаха със Суд. Ето, хвърли едно око. Тук Ал Суд е описан много по-добре, отколкото аз бих могъл да го направя. — Ръш посочи към книга на близката маса.

Лоугън не я беше забелязал досега и я взе. Беше опърпан екземпляр от „Белият Нил“ на Алън Мурхед. Авторът разказваше историята на проучването на реката; имаше смътен спомен, че я е прелиствал като дете.

— Страница деветдесет и пета — насочи го Ръш.

Лоугън запрелиства книгата, намери страницата и докато каюткомпанията потреперваше около него, започна да чете.

Нил… е необикновена река. [Тя] тече през пустинята по широк и доста правилен път… [Обаче накрая] реката завива на запад, въздухът става по-влажен, бреговете по-зелени и това е първото предупреждение за голямото препятствие Ал Суд, което лежи пред нея. Няма по-страшно тресавище в света от Ал Суд. Нил се изгубва в огромно пространство от папируси и папрати, от гниеща растителност, и в тази оплодителна топлина се ражда тропически живот, който едва ли се е изменил кой знае колко от началото на света; той е примитивен и враждебен към човека колкото Саргасово море… Районът не е нито суша, нито вода. Година след година течението влачи надолу още плаваща растителност, оформя я на здрави вързопи, дебели може би шейсет и повече сантиметра, и достатъчно яки, за да издържат и слон. Но по-нататък тези отломки се разчупват на острови и се събират отново на друго място, и това се повтаря по хиляди неразличими начини и никога не спира…