Линкольн Чайлд - Третата порта

И там — пред Търбуха — стоеше Дженифър Ръш. Болничната ѝ нощница беше окъсана, а обикновено грижливо сресаната коса — разчорлена. В една ръка държеше малка червена туба, която съдържаше нитроглицерин, осъзна Лоугън.

Итън Ръш стоеше на около метър и половина от нея. Ръцете му бяха протегнати молитвено.

— Дженифър, моля те. Аз съм Итън — говореше ѝ.

Тя го изгледа със зачервени и замъглени очи.

Лоугън се приближи към него откъм гърба, но Ръш му направи знак да не се доближава повече.

— Дженифър, всичко свърши. Остави тубата и ела с мен.

Тя премигна.

— Неверник.

Лоугън усети как по тялото му пропълзява хлад. Позна гласа — беше онзи задгробен, сух, далечен глас, който чу, докато присъстваше на двете преминавания. Зловредното присъствие, което усети за пръв път по време на произшествието с генератора и оттогава чувстваше често, се засили още повече и сърцето му заблъска в гърдите.

— Скъпа — поде Ръш отново, — просто ела с мен. Моля те. Всичко ще се оправи. — Той направи още една крачка към нея, но спря, когато Дженифър вдигна тубата заплашително.

— Ти премина през Третата порта — изсъска тя със същия ужасяващ глас. — Сега ще гориш в неугасим огън. А моята гробница ще бъде отново запечатана. За вечни времена.

Тя отстъпи към Търбуха с протегната ръка, сякаш се готвеше да хвърли тубата в дълбините отдолу.

Радиостанцията в ръката на Лоугън изпиука. Той отстъпи назад към вратата и вдигна радиото до устата си.

— Тук Лоугън.

— Лоугън — стигна до него тънкия и заглушаван от пукания глас на Валентино, — връщай се тук. Веднага! Отзовал съм всички спасителни екипи. Огънят е стигнал до конвертора и главния резервоар. Всеки момент Станцията ще полети във въздуха.

Лоугън свали радиото.

— Итън — каза той с най-спокойния глас, който успя да докара. — Итън, трябва да вървим.

— Не! — отговори лекарят, без да се обръща. — Няма да я оставя. Няма да я оставя да умре… втори път.

— Лоугън! — боботеше тревожният глас на Валентино. — Резервоарът няма да издържи повече от минута. Последните лодки отплават…

Лоугън изключи радиостанцията и се обърна към Дженифър Ръш.

— Ваше Височество — заговори я той, — елате с нас.

Тя се обърна и зачервените очи го потърсиха, взряха се в него така, сякаш го виждаше за първи път.

— Вече може да напуснете това място — продължи той. — Вие сте свободна. Вие спечелихте.

За миг Дженифър Ръш залитна, сякаш от голяма умора. На лицето ѝ се изписа ново изражение — на несигурност и съмнения. Тя премигна, вторачила поглед в Лоугън.

— Джен — обади се Ръш. — Той е прав. Стига толкова. Дръпни се от дупката. — И тръгна към нея с протегнати ръце.

Внезапно Дженифър се завъртя към съпруга си. Когато го погледна, очите ѝ отново се замъглиха, а на устните ѝ заигра странна усмивка.

— Дупката — изрева тя с пронизителен, писклив глас. — Черният бог на най-дълбоката дупка ще го грабне, а крайниците му ще бъдат запратени в най-далечните ъгли на земята. — И тогава със звук, който можеше да бъде както победен вик, така и вопъл на отчаяние, тя запрати металната туба върху бетона между нея и нейния съпруг.

Лоугън веднага побягна, но беше повален на колене от силата на взрива. Почувства, че нещо мокро падна върху гърба му.

— О, не — измърмори.

Надигна се със залитане на крака и без да поглежда назад, се затътри колкото можеше по-бързо по понтонния мост и през разрушените коридори на Зеленото крило. Пушекът сега беше толкова гъст, че едва виждаше.

Като по чудо пристанището сега беше празно, макар преди десет минути да гъмжеше от хора. Всички плавателни съдове бяха изчезнали. По пътеките, пода и кейовете лежаха разпилени в безредие папируси, скарабеи, статуетки, пликове за улики, фигурки, монети, скъпоценни камъни, разпечатки, строшени кошници и безброй други неща, повечето от които безценни.

През все по-засилващият се рев на пламъците чу корабна сирена. Малка товарна лодка току-що се беше отделила от кея — последната, която евакуираше Станцията. Отвъд нея Лоугън успя да различи дългата редица плавателни съдове — някои големи, като двете лодки с въздушни винтове, други малки. Всички се бяха разпръснали в тресавището и се отдалечаваха толкова бързо, колкото то позволяваше.

Товарната лодка изсвири отново, зави и започна да наближава най-далечния кей. Инстинктивно Лоугън се наведе, напълни шепите си с пръснатите по пода съкровища и ги напъха в джобовете на бялата престилка. След това хукна по пътеката, прекоси вълнолома и скочи от края му в задната част на товарната лодка. Малкият плавателен съд се наклони, но бързо се изправи и последва дългия керван евакуиращи се съдове.