Линкольн Чайлд - Третата порта

Колкото можа по-бързо Лоугън се изкатери през бъркотията от потрошени греди и разхвърляни подпори, които се издигаха до покрива на входа към гробницата. Дървото беше черно и хлъзгаво от калта и му се струваше, че за всяка греда, по която успееше да се изкачи, се плъзгаше поне с две назад. От време на време поглеждаше надолу, за да се увери, че Тина го следва.

Почувства друго ужасно раздрусване и цялата тръба на Пъпната връв се откъсна от допирните си точки с гробницата. Това бе съпроводено от скърцането на трошаща се стомана. Виковете и писъците за помощ вече бяха престанали и това повече от всичко друго го изпълваше с отчаяние, чуваше се само калният плисък на тресавището, което се стичаше надолу по останките от жълтата тръба и бързо пълнеше гробницата и се издигаше около тях. С фенерче между зъбите той се набра до горния край на една греда — главата му беше на сантиметри от връзката между тръбата и входа на гробницата. Таванът на Пъпната връв, където най-ниската част от тръбата се срещаше с въздушния шлюз, се беше отпуснал заплашително над главите им. На тази височина импровизираната структура от греди беше опасна и неустойчива, ала мазното тресавище, което нахлуваше в гробницата и ги гонеше по петите, я държеше на място, все едно беше черно лепило. Запазвайки равновесие върху най-горния метален пилон на шлюза, той се протегна надолу, за да помогне на Тина да се качи до него на гредата.

На слабата светлина от фенерчето човек трудно би могъл да я познае. Лицето, дрехите, косата бяха изцапани с кал и тиня, а очите ѝ бяха малки бели точки в калната обвивка, която го обгръщаше.

— И сега какво? — изпищя тя. — Ще чакаме да се издавим в тия лайна ли?

— Няма да се удавим — кресна Лоугън в отговор.

Докато говореше, се усети още един силен трус; двамата се хванаха един за друг, за да не паднат, но цялата купчина се разтресе и се килна настрана.

Лоугън насочи лъча на фенерчето си нагоре, където тъканта на Пъпната връв се срещаше с въздушния шлюз.

— Ще рухне всеки момент — каза той. — Когато стане, не се паникьосвай! Блатото ще се излее около нас. Каквото и да става, дръж се за мен. И то здраво. А аз ще се хвана за този пилон. Той е забит в гранита и базалта и няма да мръдне.

Дръпна и скъса ризата си, след това откопча колана и изтръска надолу панталоните. Протегна ръка и дръпна ризата на Тина, копчетата се разхвърчаха наоколо и тя остана само по сутиен.

— Ей, какво правиш? — изкрещя тя истерично.

— Свали панталоните — нареди той спокойно. — Бързо сваляй дрехите си. Ще се напълнят с кал и ще ти бъдат в тежест.

Тя веднага схвана какво има предвид, дръпна ципа и събу джинсите си.

— Щом налягането се изравни, ще започнем да се издигаме. Дръж се за мен. Каквото и да става, внимавай да не изгубиш ориентация. Преди да започнем да се изкачваме, затвори очи. Така няма да изгубиш посоката в калта.

Той погледна надолу покрай купчината дърва под тях и пресметна бързо наум.

— Тресавището трябва да се издигне още десет сантиметра. Приготви се. Пази си дъха.

Тина не отговори. Гледаше към тинята, която сега беше стигнала до пояса им и продължаваше да се издига, гъста като прокиснал млечен шейк.

— Тина! — кресна той. — Разбра ли?

Белите кръгове на иначе черното ѝ от калта лице се насочиха към него, премигнаха, после бавно се вдигнаха и спуснаха вместо кимване.

Лоугън я хвана за ръката и я стисна.

— Не се пускай от мен — повтори той.

Точно в този момент почувстваха последен мощен трус — за сетен път се понесе нетърпим метален вой — таванът над тях се откъсна и върху им се стовари черното сърце на Ал Суд, обгръщайки ги в своята пагубна прегръдка.

Франк Ковински си пробиваше път нагоре през калта и тинята. Очите му смъдяха от песъчинките, а ушите и ноздрите му бяха пълни с гнилоч. Имаше чувството, че тресавището го дърпа — хиляди невидими ръце го теглеха за дрехите, опитваха се да го задържат под водата. В калния мрак имаше някакви неща: пръчки и бурени, и по-хлъзгави неща, които не искаше да знае какви са. Някои успяваше да използва като ръкохватки и стъпенки, докато си пробиваше път нагоре през хлъзгавия кален свят, в който се беше хвърлил.

Беше в тия лайна вече може би колко… шейсет секунди? И гърдите му бяха започнали да парят. Трябваше да си поеме по-дълбоко дъх, когато се хвърли навън от Пъпната връв. Беше очаквал, че скъпоценният кислород ще го издигне нагоре към повърхността. Излъгал ли се беше? Грешка ли беше направил? Може би трябваше да се опита да си пробие път нагоре през ада на съсипаната Пъпна връв? Не — това щеше да завърши със сигурна смърт.