Линкольн Чайлд - Третата порта

Това беше единственото, което можеше да направи, за да не си отвори устата. Въздух, трябваше да се добере до въздух. Вече не усещаше как калта и тинята, и вонята проникват във всяко отвърстие и процеп, дори такива, които дори не подозираше, че притежава. Единственото, от което имаше нужда, беше въздух. Въздух!

Боже, беше толкова ужасно! Къде се намираше? Защо наоколо беше толкова черно? Защо още не беше изскочил на повърхността?

Докато махаше трескаво с ръце, те докоснаха нещо. С широко отворени, но невиждащи очи и с нос, от който се издигаха малки мазни мехурчета сред калта, той започна да опипва. Ръка, подмишница, глава. Човешки труп, на някой наскоро починал. Агонизиращият Ковински не му обърна повече внимание и продължи с усилие напред.

Сега блъскащите му ръце се удариха в нещо друго. Този път беше твърдо и гладко. Метал. Това беше — най-накрая беше стигнал до Станцията! Надеждата, която почти го беше напуснала, отново се посъживи. Още пет секунди или може би десет и ще се окаже сред печелившите. Протегна другата ръка и се опита да се ориентира в мрака, докато се готвеше да се издърпа нагоре и навън…

Тогава напипа нещо друго, закрепено към един от нитовете. Дебел къс материя, хлъзгава, с накъсани краища.

Действителността се стовари съкрушително върху му. Това не беше Станцията, а въздушният шлюз. Някак си, може би когато се блъсна в онзи дънер, беше изгубил ориентация в мрака. Беше се преобърнал и насочил обратно към дъното и към гробницата.

Не. Не! Това не може да е истина. Сигурно имаше халюцинации. Вероятно се дължеше на паниката и на липсата на кислород. Трябваше да пренебрегне тази илюзия, да се стегне и да поеме най-сетне тази сладка, сладка глътка въздух.

Той сграбчи металната колона, издърпа се нагоре, докато не я усети да се опира в гърдите му. Движенията му бяха бавни като на муха, попаднала в сладко, очите му бяха слепи — но това нямаше значение. Вече беше на повърхността. Трябваше да бъде. Отвори уста…

И за миг тя се изпълни с кал и тиня, пясък и вонлива гнилоч, по-стара и от най-старата гробница. Въпреки че вонята предизвика позиви за повръщане, изпадналият в безизходица Ковински извърши последното си действие на тази земя — вдиша я.

Те избягаха от калния си затвор само за да се озоват сред един огнен свят. Притиснал Тина към себе си, Лоугън заплува около Станцията, като вдишваше въздуха на дълбоки, насечени глътки. Четири от крилата — Червеното, Кафявото, Бялото и Жълтото горяха. Огнени езици се стрелкаха изпод тежките гумирани брезентови покрития и поглъщаха противокомарните мрежи, които обгръщаха понтонните мостове като тънки копринени нишки. Лабораториите и медицинските помещения в Червеното крило горяха сякаш с особена ярост — надуваемият купол, който покриваше крилото, беше странно ален, осветен отвътре в дяволско оранжево. Докато Лоугън гледаше, огромна огнена топка изригна от купола, разкъса брезента и вдигна кълбящи се черни и пурпурни облаци, които погълнаха Гарвановото гнездо. Няколко лодки и едно от корабчетата с въздушен винт, както и други плавателни съдове бяха наобиколили Станцията и изстрелваха високи струи вода към пламъците. Но те се бяха разгорели толкова силно, а водата бе толкова недостатъчна — самото тресавище беше прекалено лепкаво, за да бъде изтласкано през помпите под налягане. Лоугън почувства по страните си горещината от пожара, който изпичаше останалата на сухо кал, и обърна глава.

Сега успя да различи и други фигури, които наполовина плуваха, наполовина пълзяха из тресавището към горящата Станция. Те бяха покрити със същата кафяво-черна тиня и беше невъзможно да бъдат разпознати, но Лоугън реши, че един от тях е Стоун, а друг — може би Итън Ръш. Сякаш се насочваха към Зеленото крило, където се помещаваха службите по поддръжка — бушуващият огнен ад още не беше стигнал до него. Лоугън ги последва, помъкнал изтощената Тина. Един воден джет, който обикаляше периметъра, ги забеляза и се приближи до тях. Качи ги и се насочи обратно към защитния брезент и убежището, което предлагаше пристанището. Лоугън благодари на водача и помогна на Тина да слезе на кея. Беше само по гащи, но с кората от кал, която го покриваше, можеше да е и със скафандър.

Пристанището беше сцена на едва удържан хаос. Екотът на раздаваните на висок глас команди, пищенето на алармите и ревът на двигателите беше трудно поносим. Въздухът беше гъст от задушаващия дим. Техници, лаборанти, общи работници и дори готвачи пристигаха на бегом от други райони на Станцията. На мнозина лицата и дрехите бяха изцапани със сажди. Хората носеха документи, храна и колкото бяха успели да спасят от скъпоценните артефакти в склада. Лоугън видя поне десетина кутии за улики, струпани в безредие до стената. Дори подобният на ковчег сандък, в който лежеше мумията на Нармер, всъщност мумията на Нитхотеп, напомни си той, стоеше в един ъгъл, леко килнат на една страна. Други забързано мъкнеха предмети към голямата лодка с въздушен винт, пристанала на близкия кей. Капитан Плаурайт крещеше заповеди, застанал до предния трап.