Линкольн Чайлд - Третата порта

Междувременно неколцина мъже и жени, екипирани за извънредни случаи, тичаха в обратна посока към другите крила на Станцията. Очевидно търсеха изостанали. Мъж в бяла престилка, който носеше кутия за улики, се препъна в намотано въже и падна на колене, изпускайки кутията. Тя се отвори и се изсипаха скъпоценни камъни, пръстени, дребни украшения и множество златни статуйки. Всяка от вещите беше в найлонов плик с етикет. Портър Стоун се появи от нищото, клекна и започна да събира пръсналите се находки и да ги слага обратно в кутията с трескави, непохватни движения. Още беше целият в кал. Пот или по-вероятно сълзи се стичаха по бузите му и оставяха тънки бели ивички в кафеникавата кора.

Когато се огледа, Лоугън забеляза Валентино. Той говореше оживено с група пазачи. Лоугън инстинктивно пристъпи към тях. С периферното си зрение забеляза, че и Итън Ръш идва насам. Ръш, Стоун, Валентино — поне трима души от групичката в гробницата бяха успели да се измъкнат.

— Колко са жертвите? — попитаха Лоугън и Ръш в един глас, когато наближиха достатъчно Валентино.

Главният инженер ги погледна, от месестото му лице се стичаше кал.

— Не могат да ми кажат точен брой. Петнайсет, може би двайсет души са в капана на пламъците.

Някой хвърли бяла престилка на Лоугън. Той я облече и завърза колана.

— Всичко стана толкова бързо — обади се един от хората на Валентино. — Метанът се събрал в кухините под крилата и изведнъж избухна.

— Какво точно се е случило с метановата система? — попита Лоугън.

— Разрушена е — отговори един от мъжете.

— Не може ли да се затворят аварийните вентили? — обади се Ръш.

Валентино поклати глава отрицателно.

— Вече нищо не може да се направи. Единственият път към ръчното управление е през Червеното или Бялото, а и двете крила горят силно. Невъзможно е. Огнената стена наближава конвертора и резервоара. Разполагаме с четири, може би пет минути. След това е по-добре да сме далеч от тук.

— Как се случи това? — попита Лоугън, но още докато произнасяше думите, вече знаеше отговора.

— Не можем да кажем със сигурност — каза един от пазачите, — но смятаме, че е била госпожа Ръш.

— Дженифър? — ахна Ръш, а лицето му се покри със смъртна бледност под калната маска.

— Появи се край отвора на Търбуха, докато вие бяхте в третото помещение. Носеше две туби нитроглицерин. Хвърли едната по Пъпната връв. Все още ѝ остава другата — разказа мъжът.

— Искаш да кажеш, че още е вътре? — попита Лоугън. — Край Търбуха?

— Държи всички на разстояние с втората туба — обясни пазачът.

— Стига толкова — възкликна Валентино. — Ще наредя на последния екип да се изтегли. Трябва веднага да се евакуираме. Луда, луда жена. — Обърна се към Ръш и добави: — Извинявай.

Ала Ръш вече го нямаше. Беше се втурнал по алеята, която водеше към Бялото крило.

— Итън! — викна Лоугън подире му.

Лекарят, който си пробиваше път между хората, които тичаха към пристанището, не се обърна назад.

Втората голяма лодка с въздушен винт, сякаш признавайки поражението си в борбата с пламъците, започна да наближава, като оповести пристигането си с рев на сирена. Хората се подредиха в опашка по кея, всеки носеше колкото може от безценните артефакти. Някои от по-малките плавателни съдове вече бяха започнали да се отдалечават от Станцията на север, без да изчакат големите лодки да им пробиват път. Плаваха потънали много под ватерлинията, претоварени с хора и артефакти. Лоугън се обърна и видя, че Тина също се беше пременила с бяла престилка.

— Ей сега се връщам — каза ѝ той, и понечи да тръгне, но усети ръката ѝ да стиска отчаяно неговата.

— Не! — извика тя с широко отворени очи.

Той сложи ръце на раменете ѝ.

— Качи се на някоя от лодките с въздушен винт. След минутка се връщам. — Взе радиостанцията на един от хората на Валентино и се втурна по алеята в посоката, в която бе поел Ръш.

Профуча край изоставените кабинети и складове за оборудване в Зеленото крило. Явно по-голямата част от евакуацията беше приключила; лабиринтът от коридори беше почти напълно пуст. Можеше за две минути да се пресече крилото до бариерата в задния му край. Той се промъкна през пластовете найлонови платна и притича по покрития понтонен мост до Жълтото крило. Въздухът тук беше тежък, а горещината вече се усещаше силно. Още няколко секунди и се озова пред бариерата, през която се минаваше за Търбуха.

Там се закова на място. Огромната площадка изглеждаше като че през нея беше минало торнадо. Шкафове с апаратура се валяха по пода, а високотехнологичните уреди се търкаляха наоколо. Захранващите тръби и електрокабелите бяха почернели и обгорели, а тук-там от скъсаната изолация изскачаха искри. Мониторите, подредени в редици, бяха тъмни. Отворът на Търбуха беше руина. Големи парчета извит метал стърчаха във всички посоки. Почернелият и разкъсан пръстен в горния край на Пъпната връв беше свидетел за експлозията, която беше провалила последната експедиция в третото помещение.