Линкольн Чайлд - Третата порта

Кал се стичаше по гръбнака му, влизаше под мишниците. Беше навсякъде — около корема, обгръщаше слабините му. Тази чернота беше прекалено ужасна, защото не знаеше къде е, не знаеше колко още трябва да се издига, а въздухът му ставаше все по-малко…

Внезапно главата му се удари силно в нещо. Ударът изкара сълзи от затворените му очи, но същевременно го извади от обхващащата го паника. В първия момент си помисли — надяваше се — че може да е един от понтоните на Станцията. Но след като протегна ръка и опипа слепешком, осъзна, че е огромен дънер, засмукан от подвижните пясъци на Ал Суд. Поклати глава, за да я прочисти — поклати я толкова, колкото заобикалящата тиня му позволяваше — след това се оттласна от дънера, ориентира се и пак започна да се катери нагоре през заобикалящия го черен кошмар.

Лоугън беше напълно неподготвен за едно нещо — за силния, неумолим натиск на тресавището. Стисна го като в студено менгеме, опита се да изкара въздуха от дробовете му. За няколко секунди той остана просто да виси в калта, досущ на насекомо, запечатано завинаги в кехлибара, смаян от съкрушителното клаустрофобично усещане. Но тогава със силен ритник се оттласна нагоре, повличайки Тина за ръката. Почувства как ръката ѝ се движи напред-назад, когато и тя започна да си пробива път нагоре. Той стегна хватката си, преплете пръсти с нейните — някак си беше предусетил, че ако се разделят, това ще означава смърт и за двамата.

Държеше очите и устата си плътно затворени, опитваше се да не мисли за калта, която влизаше в ушите, и позволи на тялото си да намери свое равновесие, докато с мъка си пробиваха път нагоре. Държеше носа си чист, като издухваше по малко въздух на всеки няколко секунди — така продухваше ноздрите и освобождаваше излишния въздух от дробовете си. От време на време, докато гребеше със свободната си ръка, се удряше в клони и пръчки, хванати в плетеницата на Ал Суд; където беше възможно, ги използваше за ръкохватки или стъпенки, за да подпомогне изкачването им нагоре, като през цялото време стискаше Тина за ръката. Веднъж за малко не се оплете в ластарите на някакво подводно растение. Пребори се с паниката и го отблъсна, като продължаваше да внимава да поддържа равновесието си.

Общата им битка да излязат на повърхността, обединените им усилия сякаш правеха издигането по-лесно, отколкото щеше да е за всеки поотделно. Без ризи и панталони телата им се покриха с подобната на смазочно масло тиня, която им помагаше да се изплъзнат от коварните опити на тресавището да ги всмуче обратно. Въпреки това много скоро Лоугън усети ръката на Тина да трепери конвулсивно в неговата. Въздухът ѝ беше започнал да свършва.

Колко се бяха изкачили? Четири метра? Шест метра? В тази черна мътилка беше невъзможно да се определи. Напипа друг клон, използва го като ръкохватка, за да се изтегли нагоре, после го потърси с крак, за да се оттласне още веднъж. И неговите дробове започваха да парят. Трепкането на ръката на Тина стана по-настоятелно; трябваше да я стиска още по-силно, за да не ѝ позволи да се откъсне от него. Още няколко секунди и тя или щеше да си поеме дъх, или да изгуби съзнание. Той нямаше да може да продължи да я издига нагоре като инертна маса. Вече почваше да усеща как силите му намаляват. Скоро и двамата щяха да потънат надолу в безкрайния мрак и труповете им щяха да се присъединят към свитата на Нармер, която…

Изведнъж усети нещо странно. Свободната му ръка вече не трябваше със сила да си пробива път през гъстата каша на тресавището. Той преплете пръстите си още по-здраво с Тинините, придърпа я към себе си и с едно последно усилие се оттласна нагоре. В този миг главата му усети същата свобода като ръката — можеше да се движи по-свободно, без да е притисната от всички страни в калната прегръдка на Ал Суд. Докато плюеше кал и тиня, кашляше и вдишваше, издърпа Тина над повърхността. И двамата бяха покрити с черна тиня — приличаха повече на обитатели на тресавището, а не на сушата — но вече можеха отново да дишат свободно. Бяха стигнали повърхността.

Ковински беше повече от отчаян. Вече бяха минали повече от деветдесет секунди, може би дори две минути. Беше в добра форма, редовно тренираше, но въпреки това всеки атом в тялото му виеше за кислород. Той се забори още по-яростно с калта и тинята. Вече трябваше да е близо до повърхността. Трябваше! Сега очите му бяха широко отворени, не обръщаше внимание на болката. Все някаква светлинка трябва да прониква в този шибан пъкъл. Сигурно всеки момент нетърпимият мрак около него щеше да просветлее леко, после още малко, след това още малко и накрая… въздух!