Линкольн Чайлд - Третата порта

Лоугън стори единственото, което му хрумна. Инстинктивно протегна ръце нагоре и хвана Тина Ромеро през кръста, след това се пусна от стъпалата и покрай катерещия се нагоре техник се плъзна надолу, докато стъпиха върху платформата на въздушния шлюз.

Тя се задърпа в ръцете му.

— Какво правиш? — изпищя египтоложката.

— Тина! — надвика той протеста ѝ. — Затвори си очите!

Чу се шум като от водопад; усетиха странен трус като при земетресение; после студена въздушна вълна, сякаш идваше влак в метрото — и изведнъж бяха обгърнати отвсякъде от задушаващ, объркващ мрак.

В неочаквано обгърналия ги мрак сетивата им се объркаха: викове, писъци от ужас и страх, хлъзгави, блъскащи се крайници; студената зловонна прегръдка на противната тиня, която започна да ги залива и затрупва от всички страни. Лоугън не можеше да обясни защо се беше спуснал обратно до платформата на въздушния шлюз в долния край на Пъпната връв. Галваничен тласък на инстинкта за самосъхранение му каза да бяга от спускащата се гнилоч на тресавището, да я изпревари на всяка цена. Ала толкова бързо, колкото тази мисъл му беше хрумнала, осъзна, че е чиста лудост: намираха се на дванайсет-тринайсет метра под повърхността, нямаха кислородни бутилки, неустоимото налягане на водата от тресавището скоро щеше да напълни гробницата — помещение по помещение, както месото пълни обвивката на наденицата… Той бързо прогони тази неприятна гледка, както и другата, която я последва: как се втурва с десетина паникьосани души към дъното на гробницата, където не им остава нищо друго, освен да чакат смрадливата гнилоч да залее главите им…

До себе си усети резки движения, остър писък прониза тъпанчетата му. Осъзна, че това беше Тина Ромеро, която се опитваше да се освободи от прегръдката му. Той я пусна, прикри с ръка очите си от стоварващия се надолу лепкав кошмар и бръкна в джоба си, извади фенерчето и го светна. От тяхното местоположение на дъното, където Пъпната връв беше прикрепена към гранитната стена на Нармеровата гробница, няколко от подпорните колони бяха рухнали и нападали наоколо, образувайки нещо подобно на груба детска катерушка, а гредите стърчаха над входа.

Когато плъзна светлината на фенерчето нагоре, забеляза, че черната гнилоч на тресавището бързо се стича, смазвайки със своята тежест греди, кабели и хора. Някой над тях — вероятно един от техниците, изчезна в кипящата, вълнуваща се маса от кал, парчета дърво, късове метал; в продължение на няколко секунди ръцете му, покрити с кръв, все още се виждаха, след това изчезнаха в черната буря. Пъпната връв беше разтърсена от силен трус — сякаш тоновете кал и тиня, които се стоварваха отгоре, я усукаха около оста ѝ.

Той откъсна поглед и започна да вика Тина. Буца летяща във въздуха тиня влезе в отворената му уста. Изплю я, повдигна му се от вкуса — няколко хиляди години гниене и разложение.

— Тина! — изрева той в ухото на египтоложката. — Катери се, катери се! — и посочи плетеницата от греди над главите им.

Специалистът механик Франк Ковински извади късмет. Когато Пъпната връв се разкъса и тресавището нахлу в нея, неговият колега, който се катереше пред него, се подхлъзна и политна надолу, оплитайки се в кабелите, които висяха навсякъде. Ковински използва тялото на мъжа отчасти като опора, отчасти като трамплин, и успя да се хвърли напред през разширяващата се цепнатина в жълтата тръба. Знаеше, че никога не би могъл да се изкатери по останките от Пъпната връв — погледът, който беше хвърлил нагоре към плетеницата от греди, кабели, тела и въртящата ги шеметно черна тиня, му беше подсказал това. Ако успееше да се гмурне навън в тресавището, можеше с плуване да си пробие път до повърхността. Трябваше да се бори здраво срещу нахлуващата кал, но като се оттласна от тялото на техника, той успя да се хване за скъсаната тъкан на Пъпната връв и с гребане и ритане се издърпа навън в тресавището.

Сега беше свободен. Освободен от сцените на борба със смъртта и писъците на ужас. Ала не беше преценил колко гъсти и черни са дълбините на Ал Суд; не беше помислил колко ужасен е неговият състав — гъст като катран, но въпреки това грапав като гласпапир, готов да одере кожата и да нарани очите му. Той бързо ги затвори, но мръсотията вече беше влязла в тях и нямаше как да я измие.

Ала Ковински не разполагаше с време да се тревожи, защото трябваше да стигне до повърхността. Отдели секунда, за да се ориентира в мрака, след това започна трудното изкачване.