Майкъл Конъли - Черното ехо

Влезе в банята и си изми зъбите без паста, тъй като се беше свършила, а той забрави да се отбие в магазина и да купи друга. Прекара мокрия гребен през косата си и за известно време остана загледан в четиридесетгодишните си зачервени очи. После захвана да изучава сивеещите косми, които упорито бяха започнали да изместват тъмнокафявите в къдравата му коса. Дори и мустаците му бяха почнали да посивяват. Все по-често намираше сиви кичурчета в мивката, докато се бръснеше. Хари докосна бузата си с ръка, но реши да не се бръсне. Излезе от къщи, без дори да си смени вратовръзката. Знаеше, че „клиентът“ му нямаше да се сърди.

Бош намери място, където нямаше папагалски изпражнения, и се подпря на лакти върху парапета, който ограждаше стената на язовира „Мълхоланд“. В устата му димеше цигара. Загледа се към града отдолу през пролуката между хълмовете. Небето беше сиво като барут, а смогът се беше разстлал над Холивуд като мъртвешки покров. Само няколко от по-високите сгради в центъра стърчаха над отровната пелена, докато останалата част от града беше под нея. Един истински призрачен град.

Топлият бриз разнасяше лек мирис на химикал и не след дълго Хари успя да го определи – малатион [1]. Беше чул по радиото, че предната нощ хеликоптерите от санитарната служба са пръскали с инсектициди в Северен Холивуд и надолу към прохода Кахуенга. Спомни си съня си и хеликоптера, който не кацна.

Зад него се простираше синьо-зелената шир на холивудското водохранилище – шейсет милиона галона [2]от питейната вода на града, заградени от добрата стара язовирна стена в каньона между два от холивудските хълмове. Ивица от изсъхнала глина, широка около два метра, опасваше брега на язовира и напомняше за четиригодишната засуха, обхванала района на Лос Анджелис. Над глинената ивица минаваше висока три метра ограда от дебела телена мрежа. Бош я беше огледал още щом пристигна, и се запита какво ли пази хората от водата или водата от хората.

Хари беше навлякъл син гащеризон върху смачкания си костюм. Потта беше избила под мишниците и по гърба му през двата плата. Косата му беше мокра, а мустаците му висяха унило. Беше влизал в тръбата. Усещаше как топлият вятър откъм Санта Ана изсушава задната част на врата му с лекия си гъделичкащ полъх. Тази година бяха открили трупа по-рано.

Хари не беше едър мъж. На ръст беше малко под метър и осемдесет и изглеждаше слаб. Когато го описваха във вестниците, журналистите го наричаха „жилав“. Отдолу под дрехите мускулите му бяха като въжета – сила, прикрита чрез икономия в размера. Сивото, което изпъстряше косата му, беше повече от лявата страна. Очите му бяха черно-кафяви и рядко издаваха вълнение или намерение.

Тръбата се намираше над земята и в продължение на петдесет метра се спускаше успоредно на пътя, който осигуряваше достъпа до язовира. Беше ръждясала отвън и отвътре, стоеше празна и не се използваше освен от онези, за които вътрешността й можеше да послужи като подслон, или такива, за които външната й страна представляваше идеално платно за рисуване с аерозолни бои. Бош не можа да отгатне нейното предназначение, докато човекът, който се грижеше за водохранилището, не му предложи тази информационна услуга. Тръбата служела да отвежда тинята настрана. Силният дъжд, беше обяснил човекът, можел да предизвика свличане на пръст по склона на хълма и оттам тинята да попадне в язовира. Тази близо метър широка тръба, останала от някакъв отдавна забравен общински проект, била поставена в зоната на възможното свличане като първа и единствена защита. Беше закрепена с помощта на железни шини, които я опасваха отгоре, а отдолу беше зациментирана в бетона.

Бош беше облякъл гащеризона, преди да влезе в тръбата. Върху гърба му с бяла боя бяха отпечатани буквите: „ЛАПД“ [3]. След като го извади от багажника и го облече, той установи, че гащеризонът най-вероятно беше по-чист от костюма му, който всъщност трябваше да предпазва. Но все пак го навлече, тъй като винаги го беше правил. Хари беше човек на традицията – методичен и суеверен детектив.

Докато пълзеше с фенерче в ръката из миришещия на влага клаустрофобичен цилиндър, Бош усети стягане в гърлото, а сърцето му заби по-бързо. Отново го обзе онова познато усещане за празнота в стомаха. Страх. Но Хари щракна фенерчето и изгони тъмнината заедно с неприятните усещания, след което се приготви за работа.

Сега Хари Бош стоеше горе на язовирната стена, пушеше и размишляваше. Кроули – дежурният сержант – беше прав. Човекът в тръбата със сигурност беше мъртъв. Но също така беше и сгрешил – случаят нямаше да е от лесните. Хари нямаше да се прибере вкъщи навреме за следобедна почивка, нито пък щеше да хване мача на „Доджърс“ по телевизията. Нещата тук не бяха наред. Хари не беше навлязъл и три метра навътре в тръбата, когато разбра това.