Майкъл Конъли - Черното ехо

Бош разсъждаваше върху разпределението на времето. Тялото на Медоус е било вкарано в тръбата малко преди анонимното обаждане на номер 911 в четири часа сутринта. Заложната къща е била разбита почти по същото време. Гривната, която мъртвият е оставил, изчезва. Съвпадения няма, повтори си той наум.

– Споменахте нещо за това, че сте правили снимки на заложените при вас вещи за полицията.

– Да, така е. Правех го за ЛАПД. Всичко, което вземах в залог, описвах и списъците предавах на детективите от отдела по кражбите. Нали те са законът. Съдействах им пълно.

Обина кимна с глава и тъжно се усмихна при вида на разбития щанд.

– И какво точно заснемахте? – запита Бош.

– Онези детективи ме помолиха да правя снимки на най-добрите си придобивки. Щяло да им бъде по-лесно при издирване на откраднати вещи. Законът не го изисква, но аз казах „да, разбира се“ и сътрудничех изцяло. Купих си камера „Полароид“. Пазя всички снимки, ако поискат да дойдат и да проверяват. Обаче ги няма никакви. Празна работа!

– Имате ли снимка на тази гривна?

Обина изви вежди отново, за първи път преценявайки отговора си.

– Май имам – рече той, след което изчезна зад черната завеса, закриваща вратата зад щанда. След малко излезе оттам с една кутия от обувки в ръка, пълна с полароидни плаки. На всяка от снимките имаше прикачено жълто картонче. Обина порови из кутията, като току вадеше някоя снимка, повдигаше вежди, после я пъхаше обратно на мястото й. Накрая намери каквото търсеше.

– Ето, тази е.

Бош взе снимката и я разгледа.

– Старо злато с нефрит. Много добра изработка – рече Обина. – Помня я добре. Страхотна! Нищо чудно, че лайнарите, дето са ми разбили витрината, са я взели. Гривната е била изработена някъде през 30-те години в Мексико. Дадох на човека за нея осемстотин долара. Не ми се случва често да плащам такива цени за бижута. Помня веднъж един доста едър мъж, който донесе много ценен пръстен. Дадох му хиляда долара за него, но той не се върна повече.

Обина вдигна лявата си ръка, за да покаже на Бош един доста голям златен пръстен, който изглеждаше дори още по-голям върху малкия му пръст.

– А човекът, който заложи гривната, него помните ли така добре? – попита Бош.

Обина изглеждаше озадачен. Хари реши, че веждите му напомнят две враждебно настроени гъсеници, които ей-сегичка ще се вкопчат в схватка. Извади от джоба си една от снимките на Медоус и я подаде на съдържателя. Той я разгледа отблизо.

– Този човек е мъртъв – рече Обина не след дълго. Гъсениците уплашено се отдръпнаха. – Прилича на умрял…

– Не се нуждая от помощта ви по този въпрос – каза Бош. – Искам да разбера дали той е заложил гривната.

Обина му върна обратно снимката и рече:

– Мисля, че е този.

– Идвал ли е преди или след това да залага нещо друго?

– Не. Иначе щях да го запомня. Не е идвал.

– Налага се да взема тази снимка – рече Бош. – Ако ви потрябва, обадете ми се.

Хари сложи една своя визитна картичка върху тезгяха. Беше от евтините, само с името и телефонния му номер, изписан на ръка. Докато вървеше към входната врата, минавайки под цяла редица от банджо, Бош погледна часовника си и се обърна към съдържателя, който продължаваше да разглежда снимките от кутията:

– Господин Обина, дежурният офицер ми каза да ви предам, ако детективите не дойдат тук до половин час, да се приберете вкъщи и да дойдете да ги чакате отново утре сутринта.

Обина го изгледа, без да каже нито дума. Гъсениците отново се сблъскаха, влезли вече в открита схватка. Бош погледна нагоре и видя отражението си в извития лъскав саксофон, който висеше над главата му. Тенор. Обърна се и излезе, за да отиде до комуникационния център, където имаха запис на анонимното обаждане.

Дежурният сержант в комуникационния център, който се намираше близо до Сити Хол, остави Бош да си запише на касета обаждането на линия 911 от един от големите ролкови магнетофони, които никога не спираха да се въртят и отразяваха всички викове за помощ, идващи от града. Гласът от централата беше на жена, най-вероятно чернокожа. Гласът отвън – на момче. Бяло момче.

– Девет-едно-едно, спешни случаи. Какво имате да съобщите?

– Ами…

– Слушам ви. Какво имате да съобщите?

– Ъ… Съобщавам, че има умрял човек в една тръба.

– Мъртъв човек ли казвате?

– Аха, точно така.

– За каква тръба става дума, господине?

– Човекът е в тръбата, горе при язовира.

– Кой язовир?

– Е, знаете го. Дето е горе, над Холивуд.