Майкъл Конъли - Черното ехо

– Вижте, господин…

– Обина. Оскар Обина, собственик на заложни къщи в Лос Анджелис и Кълвър Сити.

– Господин Обина, детективите не се занимават с оплаквания от вандализъм през уикендите. Те не вършат вече това дори и през седмицата.

– Вандализъм ли? Че това си е чист обир. Кражба с взлом.

– Искате да кажете проникване с взлом. Какво е взето?

Обина посочи към двата стъклени щанда отляво и отдясно на касата. Горните им плотове бяха разбити на хиляди парчета. Бош видя на щандовете дребни бижута, евтини наглед обици и пръстени, смесени с парчетата стъкло. Забеляза и поставчици за накити, покрити с кадифе, огледални таблички и дървени стативчета, върху които явно бяха стояли бижута, но сега бяха празни.

Оглеждайки магазина, Бош не забеляза други видими повреди.

– Господин Обина, мога ли да се обадя на дежурния следовател, за да проверя дали някой ще дойде тук днес и кога ще стане това. Аз самият обаче не съм дошъл тук по този въпрос.

Бош извади от джоба си найлоновото пликче с разписката. Вдигна го, за да може Обина да го види добре.

– Бихте ли ми показали гривната? – Още докато изричаше това, го обзе лошо предчувствие. Собственикът на заложната къща, нисък, тантурест мъж, с мургава кожа и тъмна коса, разпиляна подобно на юфка около оголения му отгоре череп, огледа Бош с недоверие и сключи гъсти вежди.

– Няма ли да направите протокол по моя случай?

– Не, сър, аз разследвам убийство. Бихте ли ми показали гривната, за която сте издали тази разписка? После ще се обадя в детективската служба, да проверя дали някой ще Може да дойде още днес във връзка с вашия случай. Предварително благодаря за съдействието.

– Олелее, що за хора! Ами че аз нали съдействам. Всяка седмица изпращам сведения на вашите, даже фотографирам вещите, които хората залагат. После само моля някой детектив да дойде и да разследва обира, обаче всичко, което получавам, е някакъв човек, който ми разправя, че работата му била да разследва убийство. Пък аз си стоя и чакам тук от пет сутринта…

– Дайте ми телефона. Ще извикам веднага някого.

Обина откачи слушалката на телефона, монтиран на стената зад единия от разбитите щандове, и я подаде на Бош. Хари му каза номера, който трябваше да набере. Докато той разговаряше с дежурния детектив, съдържателят на заложната къща търсеше по номера на разписката нещо в един тефтер. Дежурният детектив беше жена, за която Бош знаеше, че не бе участвала в нито едно открито разследване през време на цялата си кариера в отдел „Кражби и убийства“. Тя попита Хари как е, а после му каза, че е предала съобщението за обира на заложната къща на местния полицейски участък, макар да била сигурна, че в неделя там няма нито един детектив. Бош влезе зад щанда и набра номера на участъка. Никой не отговаряше. Докато телефонът продължаваше да звъни, без никой да го вдигне, Хари подхвана разговор със себе си.

– Да, да, тук е Хари Бош от холивудския участък. Обаждам се да проверя какво става с оплакването на разбитата заложна къща „Хепи Хокър“ на „Бродуей“… Тук е, да. Знаете ли кога?… Аха, аха… Добре. Точно така, Обина. 0-б-и-н-а.

Хари погледна съдържателя и той кимна одобрително на правилната транскрипция на името.

– Да, тук е и чака… Добре, ще му предам. Благодаря.

Бош затвори телефона. Обина го наблюдаваше, извил гъстите си вежди в очакване.

– Днес били претоварени с работа – рече Хари. – Всичките детективи били навън, но скоро ще изпратят човек. Няма да чакате още дълго. Дадох името ви на дежурния офицер и му казах да изпрати някого тук колкото може по-скоро. Ще ми покажете ли сега гривната?

– Не.

Бош извади пакет цигари от джоба на сакото си и измъкна една. Знаеше какво ще чуе още преди Обина да беше посочил с ръка единия от разбитите щандове.

– Гривната е изчезнала – рече съдържателят. – Потърсих я по номера в книгата. Трябваше да е тук, на този щанд, обаче я няма. Беше добра изработка и твърде ценна за мене вещ. Сега, като я няма, това значи, че и двамата сме жертва на обира, нали така?

Обина се ухили, отчасти щастлив да сподели сполетялата го беда. – Бош се загледа в блестящите парченца стъкло на дъното на щанда. После кимна и рече:

– Да.

– Закъсняхте с един ден, детективе. Срамота.

– Казахте, че само тези два щанда са били разбити, така ли?

– Ами да. Те са най-лесни. Прасваш и грабиш бърже-бърже…

– По кое време е станало това?

– Полицаите ми се обадиха към 4:30 сутринта. Пристигнах веднага. Когато крадците са разбили витрината, алармата се е задействала. Полицаите обаче не намерили никого. Изчакали, докато аз дойда. После останах да чакам детективите, които така и не пристигнаха. А не мога да почистя щандовете, преди да дойдат, за да разследват престъплението.