Филипп Ле Руа - Портата на месията

И, разбира се, Сирия, от която започваше всичко.

Дали Осама не се криеше сред хълмовете край ливано-сирийската граница?

- Казвам се Зафер - рече шофьорът и му подаде ръка, като за момент пусна волана.

На хоризонта се появи селце.

- Къде тук човек може да се скрие най-добре? - попита Симон.

- Навсякъде в района. Защо? Вие ли искате да се скриете?

- Не, търся един човек, който се крие.

- От кого? От ливанците или от сирийците? Защото не е едно и също. Ако искате да не ви открият сирийците, идете в Хам, защото там свършва пътят. Оттам е невъзможно да стигнете до Сирия с кола. Трябва да се върнете в Захла. А това са много километри.

- Но в Хам ливанците могат да правят с вас каквото си искат.

- Така е, оттам няма изход.

Шофьорът влезе в селото и намали скоростта. Възнамеряваше да направи почивка.

- Трябва да видя един човек. Ще се бавя пет минути.

- Кого искате да видите? - недоверчиво попита Симон.

- Брат ми. Нося му лекарства.

- От какво е болен?

Шофьорът се поколеба, преди да отговори.

- Ами, като... обсебен е.

- С какво го лекувате?

Зафер му показа кутийка аспирин с изтекъл срок на годност.

- Мога ли да видя брат ви? - попита Симон.

Той последва шофьора до къщурката. Един старец седеше върху три дъски, които изпълняваха ролята на веранда. Погледът му бе неспокоен. Потропваше с крак, а в ръцете си стискаше пръчка. Зафер запозна Симон с баща си и със снаха си, Надин, която също излезе навън.

- Мъжът ми е на легло от много време - разтревожено каза тя.

- Вие сте израелски шпионин! - започна да крещи старецът, сочейки Симон с пръчката.

- Татко, млъкни! - тросна му се Зафер.

Надин придружи Симон до една мрачна и вонлива стаичка. На сламеника се бе проснал мъж, който бе вторачил поглед в ламаринения таван и крещеше несвързани думи.

- Непрекъснато изкарва чревно съдържимо, без да яде - оплака се Надин.

Симон сложи ръка върху пламтящото чело на мъжа. Целият беше покрит с гнойни пъпки и от него се носеше воня на изпражнения. Червата му се свиваха в отслабналия му корем.

- Ще умре - проплака Надин.

Симон разпозна симптомите на коремния тиф. Взе сака си и бръкна вътре.

- Внимавайте, той е въоръжен! - развика се старецът от прага на стаичката.

Зафер изведе баща си навън. Симон извади кутийката антибиотик, който винаги носеше със себе си. Правеше го, защото не знаеше кога ще се озове на място, където не можеше да получи медицинска помощ. Той подаде една капсула на Надин, която побърза да я даде на мъжа си.

- Лекар ли сте? - попита го Зафер.

Хората бяха задавали безброй пъти този въпрос на Симон. Той нямаше точен отговор, за разлика от онези, които определяха ролята си в обществото чрез своята професия. Но в настоящия случай, за да спечели уважението и помощта на Зафер, потвърди, че може да лекува.

Остави кутийката с антибиотика на Надин, като й каза да продължи лечението на мъжа си. След което го поканиха да пие чай, сервиран от едно младо момиче. Зафер имаше две сестри и трима братя, които живееха в съседната къщурка.

След малко болният престана да бълнува и заспа. Надин се хвърли в краката на Симон, за да му благодари за стореното чудо. Симон я хвана за раменете и я помоли да се изправи и да не забравя да дава редовно лекарството на мъжа си. Зафер трябваше да тръгва и се сбогува със семейството си. Симон също си взе довиждане и тръгна към пикапа. Шофьорът му се извини за постъпката на Надин.

- Снаха ви е добър човек, тя обича мъжа си.

- И е дълбоко вярваща.

Симон се огледа. Наоколо имаше ниви и набързо построени ниски къщички, до които прогресът още не бе достигнал.

- Наблизо има ли интернет кафе?

- Минавате покрай операта и боулинга, продължавате направо и ще го видите срещу музея за модерно изкуство - отвърна шофьорът през смях.

Симон се качи в колата и попита Зафер дали не познава наоколо някой, който да се казва Осама.

- Познавам двама - отвърна Зафер.

Симон му показа посвещението.

- Двамата Осама изобщо не знаят да пишат, камо ли на английски - продължи шофьорът, като не откъсваше поглед от страницата.

Симон не знаеше какво да прави. Дали да остане в камионетката, или в селото? Ако предпочетеше камионетката, щеше да се превърне в подвижна мишена.

- Нищо чудно да откриете вашия Осама в Хам - предположи Зафер, който сякаш бе прочел мислите му.

- Ще видим.

- Оставяте се в ръцете на съдбата, а това е добре.

Зафер включи двигателя, но не откъсваше поглед от последното изречение в посвещението.