Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Добре де, добре. — Дишър поклати глава.

Пендрагън се беше вторачил в него.

— Скарахме се.

— С кого?

— С Кетъридж.

— Заради скелета?

— Никога не сме били кой знае какви дружки, но… е, не ми хареса поведението му, след като разкопахме костите.

— И какво беше то?

— Поиска да ги разкараме възможно най-бързо.

Пендрагън вдигна вежди.

— Знаех, че скелетът е стар, но… някак си ми се стори непочтено.

— И вие защитихте тази идея?

— Той не искаше да се откаже и аз си тръгнах.

— Там беше и архитектът, нали?

Дишър кимна.

— Хлъзгаво копеле. Разбира се, той се съгласи с Кетъридж. Това никак не ме изненада.

— И какво стана?

— Според Рики и Нъдж Кетъридж го хвана шубето.

— И Керим доброволно се е съгласил да пази находката — тихо допълни Пендрагън. — Забелязахте ли пръстена?

— Нямаше как да го пропусна. Имаше голям смарагд. Мисля, че той беше причината.

— Какво искате да кажете? — Пендрагън допи чашата си, като гледаше строителя над ръба й.

— Ами там бяхме петима. Кетъридж едва ли би искал да погребе скелета и пръстена. А и не можеше да вземе пръстена, без да изглежда мошеник, нали?

— Тогава защо не е съобщил?

Дишър отново вдигна рамене.

— Вероятно е искал да спечели време. Да говори с началството, да прехвърли отговорността… Вие не бихте ли го направили?

Тим Мидълтън наистина имаше излъчване на хлъзгаво копеле. Превзет и самомнителен, той изглеждаше леко притеснен. Отказа предложения чай и се опита да се намести удобно на пластмасовия стол срещу главния инспектор.

Пендрагън беше провел някои проучвания. „Рейнър и партньор“ беше малко архитектурно бюро. Строежът на Фримли Уей бе един от по-големите им проекти: сграда с шест луксозни апартамента, клетки за юпита прахосници. Мидълтън беше ерген, на трийсет и шест. Бяха го направили партньор миналата година, идваше от Лайчестър. Беше завършил университета „Оксфорд Брукс“ и бе постъпил на работа в голяма фирма в Хароу. След три години се присъединил към Макс Рейнър, който бил приятел на покойния му баща.

— Господин Мидълтън, познавахте ли убития?

— Не лично — отговори архитектът, кръстоса крака и махна някаква прашинка, която само той виждаше. — Ние сме много потресени и тъжни.

— Това кралското „ние“ ли е? — попита Пендрагън с безизразно лице.

Мидълтън се усмихна леко.

— Ние, „Рейнър и партньор“, изпратихме съболезнования на семейството.

— Много мило.

— Извинете, господин главен инспектор, но разпитът в тази посока ли ще върви?

Пендрагън прегледа книжата на масата и измъкна снимка на скелета. Постави я пред Мидълтън и каза:

— Доколкото разбрах, всички са ваше дело.

— Да, цялата работа беше малко необичайна.

— Особено след като скелетът е изчезнал.

Мидълтън доби подходящо изненадан вид.

Преди да успее да отговори, Пендрагън го изпревари:

— Разбрах, че всички сте искали да го изхвърлите… Какво ще стане, ако графикът бъде нарушен, и така нататък.

— Чакайте малко. — Мидълтън разкръстоса крака и придърпа стола към масата. Изглеждаше искрено разтревожен. — Аз нямах представа…

— А подкрепихте ли предложението на господин Кетъридж да се изхвърли скелетът и цялата работа да се покрие?

— Не, не съм!

— Така ли?

Мидълтън вдигна очи към тавана, след това погледна Пендрагън.

— Всъщност идеята да оставим пазач през нощта беше моя. Беше петък и нямаше какво друго да направим.

— Не ви ли мина през ума да се обадите в полицията?

— Скелетът… беше… древен. Веднага си личеше.

— Всички го казват, но това няма значение.

Мидълтън въздъхна и вдигна ръце:

— Това не беше моя работа, господин главен инспектор, и вие го знаете.

— Разкажете ми за проекта. Наистина ли закъснявате с графика?

Мидълтън издържа погледа му.

— Ние винаги закъсняваме с графика. За клиента нещата никога не се вършат достатъчно бързо. Това е даденост, господин главен инспектор.

— И клиентът винаги е прав.

— Точно така.

— Добре, господин Мидълтън, благодаря за отделеното време.

Пендрагън стана, а Мидълтън изглеждаше изненадан, че всичко е свършило толкова бързо. Но когато пъхаше стола си под масата, инспекторът попита:

— Между другото, господин Мидълтън, къде бяхте тази нощ между един и три сутринта?

Мидълтън се облегна в стола с презрителна усмивка.

— Ами спях.

— Сам? Вкъщи?

— За съжаление, да.

— Благодаря ви — каза тихо Пендрагън. Присви устни и кимна, сякаш тази информация се вписваше отлично в някаква неизвестна хипотеза.