Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Много стилно — измърмори Пендрагън, докато крачеше към входа.

Вътре беше хладно, но вонята бе отвратителна. Точно се готвеше да влезе във владенията на д-р Джоунс, когато една врата се отвори. Патологът я държеше пред група хора. Пендрагън предположи, че семейството на Амал Керим е дошло да разпознае тялото. Една възрастна жена и млад мъж вървяха начело, следвани от останалите, може би братя и сестри или близки роднини на починалия. Възрастната жена носеше тъмно копринено сари, лицето й беше влажно от сълзите. Млад мъж в евтин кафяв костюм я подкрепяше с ръка през рамо. Неговите очи също бяха пълни със сълзи. Пендрагън гледа след тях, докато излязоха от сградата.

Джоунс го потупа по рамото и кимна към лабораторията.

— Това винаги е най-тежката част от занаята — каза той. — Мъртвите са си мъртви, но роднините… Както и да е, предполагам, че си дошъл заради костта.

— Зная, че е малко оптимистично…

— Точно така. Какво очакваш?

— Каквото и да е. Някакви идеи?

— Главен инспектор Пендрагън, трябваше да се оправям с един труп и неговото семейство… и той още се охлажда… — патологът си погледна часовника — … един без двайсет е и аз умирам от глад! — Погледна стеснително към пода, след това към Пендрагън. — Много е стара, страшно стара. Сладката доктор Нюман е права, това е метакарпална кост от петия пръст на дясната ръка. С други думи, кутрето. Може да се определи по размера и извивката на костта. Била е отделена наскоро от останалите кости на същия пръст. Това се разбира от светлите петна в двата й края.

— Звучи логично.

— В смисъл?

— Няколко часа преди тази кост да бъде открита, на дъното на строителен изкоп е лежал цял човешки скелет. По някое време тази нощ скелетът е тръгнал на разходка. Обаче онзи, който му е помогнал да изчезне, е проявил малко невнимание.

Когато се върна в управлението, Пендрагън посвети следобеда на поредица разговори. На първо място в списъка беше Тери Дишър, човекът, който беше изкопал скелета.

— Заподозрян ли съм? — попита той веднага щом седна срещу Пендрагън до стоманената маса в стая за разпити №2. Беше отказал предложения му чай. Пред главния инспектор имаше чаша и той отпи, преди да отговори.

— Такъв е редът, господин Дишър. Това е разследване на убийство.

— Имам ли нужда от адвокат?

— Не, но ако смятате…

Строителят поклати глава. Беше едър мъж, висок поне един осемдесет и пет и тежък над сто килограма, но по него нямаше много тлъстини. Косата му беше светлоруса, а очите — наситеносини. Пендрагън беше изчел информацията за него. Дишър беше на двайсет и шест. Учил в Бромли. Работил няколко години на строежи в Германия и след това се върнал в Лондон. Оженил се преди година, имаше един син.

— Добре. Задайте си въпросите — съгласи се той. — Не зная дали ще мога да помогна, но искам да видя копелето, което го стори, зад решетките.

— Приятели ли бяхте с господин Керим?

Дишър се замисли за миг.

— И да, и не. Доколкото е възможно. Той се държеше настрана. Те всички правят така.

— „Всички“ означава индийските работници?

— Всички от малцинствата. Източноевропейците, черните. Няма много как му викаха сега? Мултикултурност в строителната индустрия.

Пендрагън се усмихна криво.

— Да, не вярвам да има. — Той отпи още една глътка чай. — Господин Керим имаше ли врагове? Някой във фирмата мразеше ли го?

Дишър вдигна рамене.

— Както казах, той странеше. Не мисля, че е имал приятели или врагове.

— Добре, а сега ми разкажете за скелета.

Дишър не изглеждаше изненадан.

— Какво искате да знаете?

— Вие го намерихте, нали така?

— Аз и още двама. Рики Саутхол и Нъдж… Норман… Норман Уест.

— Тони Кетъридж беше ли там?

— Веднага го извиках. Обаче не знам защо си направих труда.

Пендрагън го погледна въпросително.

— Какво значи това?

— Нищо.

Пендрагън отпи от чая, остави чашата и сложи ръце от двете й страни. Мълчанието бързо стана потискащо.

— Сигурен съм, че можете да обясните — каза той накрая.

— Да бе, и да получа заповед за уволнение. За какъв ме взимате?

— Господин Дишър, ние разследваме убийство. Вероятно няма нужда да ви го напомням.

— Нали не бях заподозрян. Казахте, че са само рутинни въпроси.

Пендрагън въздъхна и избута стола си назад.

— Добре, можете да си вървите, но ако разбера, че задържате важна информация, ще ви окошаря толкова бързо, че няма да разберете какво ви се е случило. — Понечи да се изправи.