Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Да, но няма доказателства. Можем да го приберем за някаква формалност, но смятам, че ще ни е по-полезен, ако си затворим очите. Нека играем кротко с него. Поне в началото — каза Пендрагън.

— А какво е това? — попита Маклиби, която отново разглеждаше снимките и сочеше пръстена на ръката на скелета.

— Това, на което прилича — пръстен — отговори главният инспектор.

— Значи все пак може това да е мотивът? — подхвърли Тери Викърс.

— Възможно е.

След като излязоха от залата за инструктаж, Пендрагън нареди на Търнър да разгледа внимателно записите от видеокамерите, които беше донесъл от строителната площадка. След това се обърна към Тачър и Викърс и им нареди да поведат група за претърсване на района в радиус двеста метра от строежа.

Началник Хюз го потупа по рамото и попита:

— Имаш ли минутка? — Заведе го в кабинета си и затвори вратата. — Какъв първи ден, а?

— Няма нищо по-добро от това да те хвърлят в дълбокото — съгласи се той, настанен срещу забележително подреденото й бюро. В единия му край имаше компютър „Макинтош“, а в другия — снимка в сребърна рамка, на която една по-млада Хюз се усмихваше между сияещите си родители, издокарана с черна роба и четвъртита университетска шапка.

— Нещо, което би искал да споделиш? — попита тя.

Той помълча известно време и оглеждаше стаята. Помещението беше почти натрапчиво подредено. Не се виждаше и късче хартия или прашинка. Дори кошчето за боклук беше празно и чисто.

— Мисля, че Амал Керим е попаднал на погрешното място в неподходящо време — отговори той.

— А тази история със скелета?

— Доколкото мога да преценя, той е ключът.

— И сега какво ще правим?

— Наредих на сержант Търнър да проучи записите и ще се отбия при д-р Джоунс, за да видя дали може да ми каже нещо за костта. След това ще разговарям със строителните работници и може би със семейството на жертвата.

Хюз кимаше.

— Ще докараш ли Кетъридж в управлението?

— По-късно. Реших да го оставя да се погърчи. Ако е забъркан, това ще го изнерви.

Началник Хюз замислено докосна брадичката си.

— Добре, Джак. Знаеш, че вратата ми винаги е отворена за теб.

Когато се върна в кабинета си, Пендрагън прекара известно време в запознаване с новата обстановка и най-вече с компютърната мрежа. Отсега личеше, че това ще е сложен случай.

Цял час писа доклада за свършеното досега и го запази в новосъздадена папка, наречена „Керим“. След това прескочи до Търнър.

— Дисковете не работят както трябва — оплака се сержантът унило. В ръката си държеше чаша с подозрителна сива течност.

— Изглежда добре — подхвърли Пендрагън, като кимна към напитката.

Търнър се усмихна.

— Съжалявам за преди, шефе.

Пендрагън махна с ръка.

— Какво им е на дисковете?

— Един от техниците се зае с тях. Загуба на данни или нещо такова. Може би от горещината. Казва, че може да прехвърли записа на дивиди, но това ще отнеме няколко часа.

— Добре. Аз отивам да се срещна с Джоунс. Ти се свържи с някой историк. Може да има такъв в колежа „Куин Мери“. Ако там не стане, мисля, че в „Кингс Колидж“ имат много добър исторически факултет. Може да поровиш и в „Гугъл“. Размножих снимките на Кетъридж. На бюрото ми са. Искам да знам всичко, което трябва да се знае, за този пръстен.

Той се качи в една от дежурните коли. Беше паркирана срещу слънцето и вътре беше горещо като в пещ. Климатикът не се числеше към стандартното оборудване на полицейските коли, затова той свали прозорците. Това необикновено горещо време го изморяваше. Вече му се искаше светлосиньото небе да се заоблачи.

Включи се в следобедния съботен трафик по Уайтчапъл Роуд, като хвърляше по някой поглед на снимките на скелета, които лежаха на пътническата седалка. На един червен светофар дори успя да ги прехвърли всичките. Цялата тази работа намирисва, помисли си той. Както изглеждаше, Кетъридж беше в дъното на всичко. Вероятно всички бяха под напрежение: строителната фирма, архитектите, инвеститорите. В рискованите игри, каквото е строителството, винаги всички са под напрежение. Само земята струваше милиони, а всеки изгубен ден означаваше още пропилени пари за наем на съоръжения, работна ръка, лихви. Беше лесно да се разбере защо техническият ръководител не е съобщил за находката. Но кой можеше да твърди, че не е възнамерявал да го направи, когато получи разрешение от висшестоящите?

До входа на патологията бяха паркирани две таратайки — ръждив нисан и древен форд „Капри“ с калъфи на леопардови шарки и кожени зарчета на огледалото за обратно виждане.