Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Значи е възможно гостилницата да е била там, когато нашият човек е умрял?

— Повече от вероятно. Аз бих приел, че отводнителният канал е идвал от кръчмата. Малко частни домове по онова време са били свързани с отводнителни канали. По-вероятно е гостилницата да е разполагала с подобно нещо. Канал, който тръгва от сградата и стига до септична яма.

Пендрагън взе снимките, вгледа се в най-горната и ги подаде на Стоукс.

— Какво ще кажете за пръстена?

Професорът приближи снимката към лицето си.

— Не се вижда ясно…

— Ето. — Пендрагън заобиколи бюрото си и му подаде лупа.

— Стар е. Очевидно златен, с голям камък, може би смарагд. Ще трябва да го анализирам малко по-подробно. В колежа имаме много полезна компютърна програма за увеличаване на изображения.

— Ваши са — каза Пендрагон и посочи снимките, докато ставаше. — Още веднъж ви благодаря.

Франция, февруари 1589 г.

Когато си помисля за пътуването от уважавания „Инглиш Колидж“ в Рим до Париж, все си спомням как измръзнах до кости, защото беше най-студената зима, която хората помнеха. Себастиан Маунтджой, трима слуги и аз се качихме на кораб в Чивитавекия и след четири дни стигнахме в Генуа, като преживяхме две ужасни бури.

Когато слязохме на сушата, тя ни се стори като Божия благословия. Аз бях измъчван от морска болест още преди да напуснем пристанището. И все пак нямаше отдих от студа. Южната част на Франция е известна със своите меки зими и приятния крайбрежен бриз, но изключително суровото време се беше разпростряло надалеч. И наистина, видяхме сняг в Ница.

Естествено, времето се влоши още повече, когато тръгнахме на север, така че в началото на февруари, когато стигнахме Лион, не бяхме способни да продължим. За щастие Себастиан намери удобни стаи в малка странноприемница близо до градската стена. Градът беше пълен със заседнали пътници, някои от които ругаеха принудителното забавяне, а други приемаха Божията воля. Със Себастиан определено бяхме от втория вид и тези три дни и нощи в добрия град Лион се оказаха добре дошло разнообразие. Мисията ни беше изключително сериозна и ние знаехме, че ще се натъкнем на опасности, а това само увеличаваше желанието ни да се възползваме от отдиха. Спомням си с нежност как играехме домино пред разпалената камина, хапвахме еленско месо и пробвахме местния хмел. Съжалявам, че трябва да го кажа, но всъщност тези неща са последните хубави спомени, от които черпя сили. На четвъртата сутрин след пристигането ни в Лион успяхме да продължим на север, но беше много трудно да се язди и напредвахме бавно. Пътувахме четиринайсет ледени дни и нощи. Пейзажът представляваше бял килим, от време на време пробиван от църковен шпил или градска стена. Понякога виолетов стълб дим нарушаваше еднообразието.

На свечеряване през осемнайсетия ден от февруари най-сетне стигнахме Кретел. Ранно и неочаквано затопляне беше превърнало снега в киша. Цял месец Париж и градовете около него били затрупани от сняг и стотици бяха измрели. Техните смърти бяха студени, твърде различни от жътвата на Смъртта през лятото, когато обезобразените от чумата тела се полюшват в Сена. С топенето дойдоха водата и калта и по улиците мръсотията беше чак до колене.

От едно високо място малко извън Кретел едва успях да различа очертанията на Париж, печално обгърнат в кафяво. Гърбът и краката ме боляха. Бях мръсен, гладен и изтощен. Освен това изпитвах неоспоримо разочарование, защото тази гледка на най-големия и величав европейски град нямаше нищо общо с онази, на която се бях надявал. Париж приличаше на нещо аморфно, разнебитен и с цвета на водата в канавките.

— Е, приятелю, малко остана — обади се Себастиан до мен.

— Най-сетне — отговорих аз и смуших коня с пети, за да го накарам да продължи през калта.

В „Черният заек“ беше многолюдно, топло и тъмно. Слугите отведоха конете в конюшнята и ги нахраниха, а аз последвах Себастиан в главното помещение на странноприемницата. То беше широко, с нисък таван и само един прозорец, който гледаше към потъналия в мрак път. Повечето от местните се бяха събрали около голямото огнище в дъното. Беше задимено от влажните дърва и вонеше на живи въглени и пот. Когато влязохме, местните ни огледаха подозрително. Едно малко момче ни отведе в задно помещение, където останахме сами. Там в огнището гореше по-малък огън, но топлеше добре. Груба дървена маса и два стола заемаха по-голямата част от пространството и ние се стоварихме на столовете.