Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Прекоси салона, мина покрай масите с обърнати върху тях столове. В края на помещението бяха разположени витрините и плотовете за самообслужване от неръждаема стомана и стъкло. Витрините бяха празни. Цареше чистота, а чиниите бяха подредени една върху друга според големината си.

Погледът му обхождаше пода с всяка крачка. Не видя обаче нито един отпечатък от обувка. Влезе в помещението зад плотовете. Там имаше колички, които пренасяха храната от кухнята до зоната за обслужване. Бяха наредени покрай стените. Видя кофи, парцали и почистващи препарати.

Те не представляваха интерес за Декър.

Интересуваше го вграденият фризер в далечния край на складовото помещение.

Тихо свистене. Вакуум. Като при затваряне на вратата на фризер.

Или при отваряне.

Той извади пистолета. Не очакваше да завари вътре стрелеца с камуфлажните дрехи. Полицаите сигурно бяха претърсили стола и несъмнено бяха отворили фризера. Но животът бе поднесъл на Декър толкова много изненади, че не можеше да изключи тази възможност.

Не вземеше ли предпазни мерки, можеше да напусне училището в черен найлонов чувал, натоварен в някой микробус с пуснати светлини, но без сирена.

Прицели се във вратата, отстъпи встрани, хвана дръжката с предницата на сакото си, вдигна я нагоре и дръпна рязко. Вратата се отвори без скърцане.

Отвори се със свистене като при всеки херметично затворен контейнер. Представи си как е прозвучало то в ранните утринни часове, как е отекнало в тихия коридор и е достигнало до ушите на Мелиса Долтън. Този малък експеримент потвърждаваше думите на момичето.

Декър отстъпи крачка назад и зае позиция зад един работен плот. Протегна врат, за да огледа по-добре вътрешността на фризера. Беше празен, с изключение на храната, разбира се. Но дали е бил също толкова празен и в 7:28 ч. сутринта?

Декър влезе във фризера и се огледа. Забеляза, че вратата има механизъм за заключване, който позволява да бъде отворена отвътре. Така човек не можеше да се заключи и да измръзне до смърт.

В следващия миг го видя. Или по-точно, почувства го.

Фризерите би трябвало да са доста студени, да поддържат продуктите замразени. Този бе просто хладен. Дори на улицата бе по-студено, отколкото в него.

Провери термометъра. Седем градуса над нулата. Отвори част от кашоните вътре и видя това, което очакваше. Месото и останалите продукти се бяха размразили и започнали да се развалят. Щеше да се наложи да ги изхвърлят.

Следователно убиецът бе повишил температурата във фризера и го бе използвал като скривалище. А Мелиса Долтън бе чула точно това, което бе казала. Тихо свистене в 7:28 ч., когато стрелецът бе излязъл от тук. Но защо се бе крил във фризера? И как изобщо бе влязъл в училището? През деня фризерът се използваше, което означаваше, че е дошъл след приключване на учебните занятия. Трябва да се бе промъкнал в нощта преди стрелбата. В противен случай някой от персонала на стола можеше да отвори вратата и да го открие вътре.

Друг въпрос: какво предимство му бе осигурило криенето във фризера?

И най-важният от всички въпроси: как бе изминал разстоянието от стола в предната част на сградата до задния коридор, където бе започнала касапницата, без никой да го види? Все едно се бе телепортирал от някой космически кораб.

Нови въпроси нахлуха на приливи в главата му и разшириха кръга от евентуални заподозрени.

Ами посетители? Родители? Служители на различни фирми за доставка? Ланкастър изобщо не ги бе споменала. Декър обаче предполагаше, че полицаите са разпитали всички, които са се намирали в училището по това време. Това бе най-важното правило на всяко криминално разследване. Никой не можеше да си тръгне току-така.

И все пак между стрелбата и блокирането на входовете от полицията бе изминало някакво време. Стрелецът се бе измъкнал именно в този интервал. Но как бе успял, без никой да го забележи?

Декър излезе от фризера и затвори вратата. Измина няколко крачки и погледна нагоре. Над фризера нямаше място, където да се скрие човек. Но той забеляза нещо друго.

Взе един стол и го постави по средата на помещението. Покатери се върху него. Беше толкова висок, че удари главата си в тавана. Окачен таван, който някои наричаха висящ, тъй като плоскостите висяха на половин метър под същинския таван. Това бе нещо ново, помисли си Декър, монтирано доста след построяването на сградата. Никой не бе поставял окачени тавани през четирийсетте.