Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Мотив.

Винаги започваше оттук, от въпроса защо някой би извършил подобно нещо. От алчност, ревност, отмъщение, обида, лудост? Последното бе най-трудно за разгадаване, защото как да проникнеш в разстроено съзнание?

Този изверг обаче следваше определен метод. И познаваше добре училището. Бе взел достатъчно предпазни мерки, за да не позволи никой да зърне дори сантиметър от кожата му. Затова нямаха представа дали е бял или чернокож. Макар че повечето масови убийци бяха бели. Бели мъже. Предвид височината и телосложението несъмнено ставаше дума за мъж.

Каската с визьор бе необичайно решение. И то не бе взето с цел защита. Визьорът не можеше да спре куршум. Не, целта бе да скрие лицето си.

Проследи с поглед последния микробус. Шофьорът му включи сигналните светлини, но не пусна сирената. Мъртвите не бързаха за никъде. Сега щеше да бъде извършена аутопсия на всяко тяло. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бяха балистичните данни. Щяха да разберат с какви куршуми са убити. Съмняваше се, че стрелецът е докоснал с пръст която и да било от жертвите. Защото не ги ли докоснеш, не оставяш следи. Куршумите можеха да им помогнат при идентифицирането на оръжията. И ако тези оръжия си имаха собственик, можеха евентуално да проследят връзката му с тази ужасна трагедия.

Върна се в библиотеката, където Ланкастър си водеше бележки. Тя го чу да приближава и вдигна глава.

- Изненадана съм, че още си тук - каза, като потисна прозявката си.

- Къде другаде да бъда? - отвърна Декър и седна до нея.

- Обичайната си обиколка ли направи? - попита тя.

Той кимна.

- Но не открих нищо.

- Ще откриеш, Еймъс, ще откриеш. Трябва ти малко време.

- Ърл ли гледа Санди?

- Свикнал е. Напоследък често му се налага да го прави. Е, не и до толкова късно.

Декър кимна бавно. С този въпрос изчерпа способността си да говори на лични теми.

- Приключихте ли с разпитите на свидетелите? - попита той.

- Качих някои записи на лаптопа. В тях няма нищо. Но не съм разговаряла с ранения учител. Лекарите смятат, че няма да оживее. Ако това се случи, броят на жертвите ще се увеличи на девет.

- Анди Джаксън. Как е бил прострелян?

- Учениците казват, че се е опитал да спре нападателя.

- Как? - попита Декър.

- Втурнал се и застанал между него и учениците.

- Преди или след като момчето е било убито?

- След.

Декър се облегна на стола и обмисли думите й. Ланкастър го наблюдаваше.

- Много смела постъпка - отбеляза тя.

Декър не реагира на думите й.

- Трябва да прочета показанията на свидетелите - заяви той с категоричен тон.

Ланкастър кимна и му подаде разпечатките с тъжна усмивка.

Той ги прочете до края. После се върна на втора страница, прескочи на десета и остави папката.

- Откри ли нещо? - попита го Ланкастър, която го бе наблюдавала от време на време.

Той стана от стола си.

- Ще се върна.

- Декър!

Но едрото му разплуто тяло се движеше доста по-бързо, отколкото можеше да се предположи. Вероятно бе запазил част от духа и уменията си на футболист. Той затвори вратата на библиотеката и тръгна по коридора.

Ланкастър не го последва. След десет години като негова партньорка отлично знаеше, че това е напълно в негов стил. Понякога му хрумваше нещо, ставаше и тръгваше нанякъде без нито дума. Затова тя се върна към работата, която я очакваше.

Декър бе изминал едва десетина крачки, когато спря и погледна през прозореца към паркинга отпред. Бе завалял дъжд. Видя доста запалени свещи, които сякаш се рееха във въздуха. Не бяха свещи, разбира се, иначе дъждът бързо щеше да ги угаси. Бяха светлини от дисплеи на мобилни телефони. Хората бяха организирали бдение отвън. Като че ли цял Бърлингтън се бе стекъл пред училището и нищо чудно да бе именно така. А предвид случилото се може би градът бе длъжен да постъпи по този начин.

В онази кошмарна нощ и пред неговия дом имаше бдение. С истински свещи. И купчина цветя, картички, плюшени играчки в израз на подкрепа, обич, съчувствие, грижа... В това нямаше нищо лошо, но при вида на купчината Декър се бе почувствал замаян, объркан и изтерзан. И много гневен.

Обърна гръб на прозореца и продължи по коридора.

Можеше да си представи как мобилните телефони гаснат един след друг, когато хората отвън побързат да ги приберат заради дъжда. А може би щяха да ги оставят да светят. Не, по-добре беше да ги изключат в знак на солидарност със загиналите.

Декър се размина с познат инспектор, който разговаряше с цивилен мъж. Беше мернал мъжа в библиотеката, явно бе агент на ФБР. Бившият колега му кимна.