Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Затътри се с усилие към мястото, където Уайът лежеше на пода, а от раната на гърдите й се стичаше кръв.

Коленичи до нея. Приличаше повече на мъж, отколкото на жена. За него обаче винаги щеше да си остане момиче. Шестнайсетгодишно момиче, което бе страдало толкова много. Прекалено много. Повече, отколкото би трябвало да страда който и да било.

Доктор Маршъл бе казал, че сега хората в състоянието на Белинда вземали участие в решението кой пол да изберат в крайна сметка. Едно човешко същество обаче не би трябвало да се чувства принудено да избира да стане мъж само защото се ужасява от мисълта да бъде жена.

Не беше мъртва, но й оставаше малко живот. В локвата около нея се бе събрала повече кръв, отколкото бе останала в тялото й. А Декър не можеше да спре кървенето.

И, честно казано, не желаеше да го прави.

Погледна първо ръцете й. Ръцете, които бяха отнели живота на дъщеря му. После пръста, който бе натиснал спусъка на пистолета, отнел живота на жена му. Ръцете, които бяха прерязвали гърла, стреляли с пушка, обвили майка си и баща си в найлоново фолио и пронизали в сърцето агент на ФБР.

Накрая погледна лицето й. Очите започваха да се изцъклят, дишането да отслабва. Тялото се предаваше на смъртта. Мозъкът разпращаше команди, че всичко е приключило. Полагаше усилия да се справи със задачите си, доколкото бе възможно предвид раната в гърдите.

Декър вече бе умирал. Но не помнеше да е видял бяла светлина, да е навлизал в сияен тунел или да е чувал ангелски песнопения. Изглеждаше странно човек, който никога не забравя нищо, да не помни смъртта. Нямаше представа дали това му носи утеха или не. Не искаше друго, освен да живее.

Приклекна до нея. Част от него искаше да вземе пистолета на Леополд и да й пръсне мозъка. Друга част искаше да използва огромните си длани, за да отнеме сетния й дъх. Да я изпрати по-бързо там, накъдето и бездруго се бе запътила.

Но не го направи. Очите й потрепнаха веднъж и като че ли се спряха върху него. Погледът в тях му напомни, макар и за миг - а нищо чудно и да му се бе сторило само, - за онова уплашено шестнайсетгодишно момиче, което бе срещнал в института.

Въздъхна и стисна очи за момент, но не се опита дори да осмисли невъобразимата трагедия, която го заобикаляше.

Затова той изчака приклекнал и проследи настъпването на смъртта й. И когато това стана, затвори очите й. Не можеше обаче да затвори страниците на миналото. Знаеше, че никога няма да бъде в състояние да го направи.

Независимо дали го искаше или не, Еймъс Декър, Себастиан Леополд и Белинда Уайът бяха свързани неразривно в живота и в смъртта.

Завинаги.

Пейка.

Бъдни вечер.

Валеше сняг и се трупаше върху онзи, който бе паднал през последните три дни. Магазините бяха затворени. Пазаруването бе приключило. След трагичните събития в „Мансфийлд“ всички в Бърлингтън се готвеха да заспят и да се събудят за един тих и спокоен ден със семействата си.

Почти всички.

Еймъс Декър седеше на пейката и се взираше в гимназията „Мансфийлд“. Всъщност взираше се в... нищото.

От уважение към времето бе облякъл ново палто и ушанка с вълнена подплата. Носеше ръкавици и бе обул чисто нови непромокаеми боти четирийсет и осми номер.

Раната на бедрото му бе зараснала, макар че щеше да остане белег на мястото, където ножът се бе забил в крака му; Белинда Уайът бе завъртяла острието и в буквалния, и в преносния смисъл.

Декър бе подкарал микробуса и бе отишъл до търговски център, разположен на петдесетина километра, като се бе ориентирал с помощта на джипиеса в телефона на Леополд. Там бе позвънил на Богарт и бе съобщил координатите си. Агентът на ФБР бе изпратил медицински хеликоптер, който бе пристигнал изненадващо бързо. Бяха му оказали първа помощ на място, след което го бяха откарали до най-близката болница. Още преди да се качи в микробуса, бе поставил турникет на крака си, но въпреки това бе изгубил цял литър кръв, преди да пристигнат медиците.

Бе съобщил на Богарт местоположението на скривалището, използвано от Леополд и Уайът. Криминолозите бяха изследвали местопрестъплението, но най-важните веществени доказателства, с които разполагаха, бяха двете тела, които лежаха на по-малко от два метра едно от друго.

Едното простреляно с четирийсет и пет калибров пистолет, отнел живота на куп невинни жертви.

Другото, буквално задушено до смърт от един затлъстял мъж.

И двамата си получиха заслуженото. Само един от хората, които бяха убили, заслужаваше да умре. Така и не откриха тялото на Джайлс Евърс. Но, както бе обещала Белинда Уайът, в дома на баща му пристигна колет.