Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Уайът мълчеше. Декър обаче възприе като позитивно обстоятелството, че не гледаше към него. А към Леополд.

Тя се надигна от сандъка и попита:

- Ти ли взе парите на родителите ми?

- Защо да го правя? Да си ме видяла да разполагам с пари?

Декър нямаше намерение да изпуска контрола върху ситуацията. Извика:

- Той го прави заради тръпката, Белинда. Обича да манипулира. Сигурно е останал очарован от онова, което си направила в училището. Той го е режисирал, все едно става въпрос за театрално представление. Най-вероятно е прехвърлил парите в някоя банка. Той е убил собственото си семейство, защо му е да създава „Лишени от правосъдие“? Единственият, който е бил лишен от правосъдие в случая, е самият Леополд, защото не си е получил заслуженото за това, че е убил семейството си.

- Вярно ли е? - попита Уайът.

Декър очакваше Леополд да продължи да отрича. Той обаче не го стори.

- Да - отвърна Леополд с ясен и категоричен глас. - Доволна ли си?

Отмести пистолета от главата на Декър. В същия миг Декър се хвърли встрани, като се оттласна със здравия си крак и повлече стола след себе си. Пистолетът изгърмя.

Декър се хвърли към Леополд и най-сетне нанесе онзи удар, който не бе имал възможност да нанесе на футболното игрище преди двайсет години. Почувства се отлично.

В резултат на жестокия сблъсък Леополд се строполи странично на пода. Декър бе сигурен, че австриецът никога през живота си не е понасял толкова силен удар. Онези, които само гледаха мачовете на професионалните футболисти от безопасното разстояние, което им осигуряваха седалките на стадиона или големите телевизионни екрани, не можеха да си представят опустошителната мощ на сблъсъка между огромни мъже, които тичат с всички сили и връхлитат други огромни мъже. Това е сблъсък, който предизвиква болка, по-силна от всички останали болки. Това е сблъсък, който разтърсва цялото тяло по толкова различни начини, че след него човек никога не остава същият. Това е сблъсък, който кара костите, мускулите, сухожилията и дори мозъка да правят неща, които никога не би трябвало да правят. Нищо чудно, че толкова много професионални футболисти понасяха осакатяващите последствия от факта, че са забавлявали милиони и по този начин са печелили огромни суми пари.

Декър се стовари право върху Леополд и притисна с огромното си тяло далеч по-дребния мъж, който сигурно бе два пъти по-лек от него. Секунди по-късно усети неприятна миризма. Бе ударил Леополд толкова силно, че той неволно бе изпразнил съдържанието на стомаха си.

Леополд го зарита. Направи опит да вдигне пистолета и да го простреля, но Декър - както бе направил преди време и с Богарт - го притисна с всички сили и усети как изкарва въздуха от белите му дробове. Широкото му тежко рамо се заби в дясната ръка на Леополд и я принуди да остане протегната.

Австриецът се опитваше с всички сили да извърти пистолета към Декър, за да може да стреля, но ъгълът бе невъзможен. Оръжието бе насочено така, че пръстът му не успяваше да достигне спусъка. Беше безполезно. Това означаваше, че двубоят е човек срещу човек. С голи ръце. А предвид разликата в размерите изходът можеше да бъде само един.

Леополд явно го разбра, защото заби коляно в раната на Декър. Декър изкрещя от болка. Но затвори очи, стисна зъби и милиметър по милиметър успя да изправи крака си от свитата позиция, към която бе прикован от стола и тиксото. Усети как тиксото се разтегля, макар да не се скъса. Декър продължи да бута, да рита, да разгъва крака, докато накрая изправи сто и петдесет килограмовото си тяло и се простря в цял ръст върху далеч по-дребния мъж.

Леополд дишаше със сетни сили. Тялото му подскочи в опита да отхвърли Декър. Върху гърдите му обаче все едно бе седнал слон.

В този момент Декър започна да прави нещо, което никога не би сторил с Богарт, защото не бе имал намерение да сложи край на живота на федералния агент. Но изгаряше от нетърпение да сложи край на живота на този човек. Ако не беше тиксото, отдавна да бе убил Леополд. Пак щеше да го убие, но трябваше да прояви малко повече търпение. За целта започва да извърта рамото си в нова посока, едва забележимо, докато другото му рамо продължаваше да притиска ръката с пистолета, в резултат на което противникът му си оставаше на практика невъоръжен.

Този „Смит и Уесън“ нямаше да убива повече.

Леополд продължаваше да рита и блъска, но пространството, в което можеше да действа, бе прекалено ограничено и продължаваше да се смалява. А Декър продължаваше да стиска очи; по лицето му вече се стичаха сълзи от болка. Стомахът му се разбунтува, в гърлото му се надигна жлъчен сок и той повърна върху Леополд.