Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Не съм засегнала артерията - заяви спокойно Уайът и отново седна на дървения сандък. - Знам къде се намира. Повярвай ми. Изчетох куп медицински книги. Както и книги по балсамиране - добави тя и почука с пръст по слепоочието си. - А както знаеш, ние никога не забравяме. Нищо.

- Освен това няма да се отървеш толкова лесно - каза Леополд и покри раната с тиксо, макар от краищата му да продължи да тече кръв.

Пребледнелият Декър вдигна глава. Уайът не откъсваше поглед от него.

- Значи смяташ, че неговият проклет живот е бил съсипан, а? Така ли мислиш?

- Но не колкото твоя — изрече на пресекулки Декър. Ситуацията започваше да ескалира. Не можеше да си позволи повече грешки. Погледна Леополд и попита: - На колко хора като Белинда си помогнал да постигнат правосъдие?

- Не на достатъчно.

Декър напрегна цялата си воля, за да потисне болката поне за няколко минути, да проясни мисълта си и да анализира ситуацията. За да каже онова, което трябваше да каже. В противен случай всичко свършваше.

- Добре че си бил в ареста по време на убийствата на моето семейство и на децата в гимназията. Съдията те пусна, защото имаше желязно алиби.

- Приятелката ми държеше честта да се падне на нея - обясни Леополд. - Така беше редно.

- В такъв случай, каквото и да говорите, явно не правите всичко заедно. Не и когато става въпрос за реални престъпления. Разполагаме с улики против Белинда, с веществени доказателства, но нямаме нищо срещу теб.

- Нямате нищо и срещу мен - отвърна рязко Белинда.

- Твоите родители са били убити. Твоят лекар от института е бил убит. Разбирам защо си го убила. Защото се е възползвал от теб. Още един човек, който би трябвало да те закриля, всъщност те е наранил. Оставила си послания на няколко места. Снехме твой отпечатък от кофата в „Севън-Илевън“. И още един от тоалетната на бара, където си работила като сервитьорка. - Изричаше предимно лъжи, но това нямаше никакво значение. Погледна Леополд и продължи: - В същото време нямаме нищо срещу него. Но както той каза, честта се е паднала на теб, докато той е стоял на безопасно място в миманса.

Леополд се изправи и погледна Уайът.

- Мисля, че е време да сложим край на това.

Декър продължи:

- Клайд Евърс е платил на родителите ти шест милиона долара, за да им затвори устите. Къщата в Колорадо струва милион и осемстотин хиляди. Не са направили никакви подобрения. Проверихме финансовото им състояние. Разходите им са възлизали на двайсет процента от приходите от инвестиционния портфейл, който са съставили. Останалото се е трупало през годините. Цените на акциите, в които са инвестирали, са се покачили. Към момента, в който си ги убила, те вече са разполагали с десет милиона в ликвидни активи. Някой обаче се е сдобил с потребителските им имена и пароли и е започнал да източва парите. По един милион на месец в продължение на девет месеца. Сега от състоянието им не е останало почти нищо. Ти ли взе парите, Белинда?

- Това бяха парите от откупа, който родителите ми приеха, за да мълчат. Заплашиха ме, че отворя ли си устата, ще разтръбят на целия свят какъв изрод съм. Бяха... бяха ме снимали... гола. Казаха, че ще изпратят снимките на вестниците. Затова отговорът ми е: не, не съм взела парите. Не исках тези... тези кървави пари. Те бяха изцапани с моята кръв!

- Питам се къде са парите тогава. Може би приятелчето ти знае?

Уайът погледна Леополд, после отново Декър.

- Не разбирам какво говориш - отвърна машинално тя.

- Очевидно Леополд е помогнал на много хора чрез този негов сайт „Лишени от правосъдие.“ А с хората, на които е помогнал, са се случили две неща. Първо, парите им изчезват. И второ, скоро умират.

Декър нямаше представа дали това е вярно, но подозираше, че Леополд прави именно това. Парите от сметките на семейство Уайът трябваше да са отишли някъде. Освен това се съмняваше, че Леополд ще иска „наследницата“ да разбере какво се е случило с тях. Когато погледна към него, изражението му подсказа, че е прав.

- Казал ти е, че неговото семейство също е било убито, нали? - продължи Декър. - Жена му и дъщеря му?

- Те наистина са били убити - отвърна Уайът.

- Да, така е.

- От ченгета.

- Не, не от ченгета. Той ги е убил.

Декър чу Леополд да запъва петлето на ударника.

- Това са глупости! А ти си лъжец! - извика Уайът.

Гняв, загуба на контрол, това е добре. До известна степен.

Декър поклати бавно глава.

- Прочетох досието по случая. Видях снимки на телата. И двете жертви са били обесени. В основата на вратовете им, където въжето е отнело последния им дъх, полицаите са открили доста необичаен белег. Почти идентичен и при двете жертви. Австрийските полицаи не са имали представа какво е това. Били са озадачени, тъй като убиецът срязал бесилките, свалил труповете и отнесъл въжетата със себе си. Били са озадачени, защото така и не са заподозрели Леополд. Този късметлия отново имал желязно алиби, осигурено му от двама приятели, които заявили, че е бил в Германия по това време. Ако го бяха заподозрели и бяха проучили въпроса, щяха да открият на какво се дължи необичайният белег.