Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Дребният австриец започна да се дави, да плюе и да ругае. Знаеше, че времето му изтича, и нямаше никакво намерение да се предаде без бой.

Декър изпитваше нечовешка болка, раната му отново кървеше свободно. Усещаше как загубата на кръв изпива силите му. Той обаче не се нуждаеше от кой знае колко сила. Трябваше само да концентрира огромната си маса в една-единствена точка. Затова продължи да напредва малко по малко, докато най-сетне рамото му попадна в целта.

Под брадичката на Леополд и право върху гърлото му.

И тогава Декър натисна това място с цялата си тежест. Заби босите си крака в бетона, използва силата на триене, за да му осигури нужната опора, и оттласна тялото си напред, заби рамо в трахеята на Леополд и притисна гърдите му така, че да не може да си поеме въздух. Огромният му корем преливаше от тесния гащеризон, надигаше се и спадаше от усилието. Целият се обливаше в пот, макар в помещението да бе студено. Нямаше да спре, докато не приключи. Сърцето му биеше неудържимо. Главата му щеше да се пръсне. Причерняваше му вече пред очите. Но не мислеше за това. Мислеше единствено за това как да убие Леополд.

Декър отпусна едрото си тяло, за да го превърне в мъртво тегло - колкото по-голямо, толкова по-добре. Съжаляваше, че не тежи цял тон. Продължи да бута и да бута, сякаш тикаше тренировъчно чучело по футболното игрище. Може да не притежаваше таланта на останалите, но никога не се уморяваше. И никой от звездите на отбора до обикновените новобранци не тренираше по-усърдно от него.

Това бе неговият миг. Онзи ход, който щеше да сложи край на всичко.

Чу Леополд да се задъхва, но това не беше достатъчно.

Продължи да натиска. Представи си, че е котвен възел. Двойно душещ възел. Никога нямаше да спре, докато това не приключи. Никога.

Чу хъхрене, но и това не беше достатъчно.

Натисна по-силно. Представи си, че е кит върху дребно шаранче. Никога не бе изпитвал такова задоволство от наднорменото си тегло. Искаше да размаже този мръсник. Искаше да го изтрие от лицето на Земята.

Чу едва доловимо продължително издишване. И това не беше достатъчно.

Продължи да притиска с всички сили. Включи виртуалния рекордер в главата си. Пред очите му се появи всяка жертва, всяко лице, докато убиваше бавно техния убиец.

Лентата се завъртя по-бавно и застина на два кадъра. Каси и Моли. Те запълваха изцяло огромната пещера, в която се бе превърнало съзнанието му. Те изпълваха цяла една проклета вселена, която бе безкрайно голяма и продължаваше да се разширява. Въпреки това в нея имаше място само за две лица. Стори му се справедливо. Повече от справедливо.

Натисна отново и промълви:

- Обичам те, Каси. Обичам те, Моли. Обичам ви и двете.

Сега вече не чу нищо. Абсолютно нищо.

Дробовете на Леополд не си поеха дъх, защото не можеха.

Тялото му се отпусна и пистолетът падна на пода.

Това беше достатъчно.

Декър изправи глава и погледна Леополд.

Малко бяха сигурните неща в живота.

Много бяха сигурните неща в смъртта.

И той се взираше в три от тях.

Широко отворени очи.

Застинали зеници.

Увиснали устни.

Смърт.

Образите на жена му и дъщеря му избледняха бавно в съзнанието му и изчезнаха като финалните кадри на филм.

Липсвате ми толкова много. Винаги ще ми липсвате.

Претърколи се и остана проснат на земята в продължение на няколко минути, за да възстанови дишането си. Никога не бе изпитвал такава умора. Стомахът го присвиваше, краката му трепереха, главата му пулсираше от болка. Усещаше как лицето му се подува на мястото, където Леополд го бе ударил с пистолета. А тъй като сърцето му бе ускорило ритъм, кръвта бе започнала да се стича по-обилно от ранения му крак.

Но по-голямата част от тялото му - всъщност най-важната част от тялото му - се чувстваше добре. Отлично дори.

Изминаха пет минути, преди да се надигне най-сетне и да се изправи заедно със стола и увисналата, разтегната лента тиксо, обвита около него. Заудря стола в стената, докато той не се разпадна на парчета. После се освободи от останките му и от своеобразния си затвор.

Огледа помещението.

Едва сега го видя, защото по време на двубоя си с Леополд бе невъзможно да го види. Макар да го бе подозирал.

Тя не се бе включила в схватката им, нито на негова страна, нито на страната на Леополд.

Трябваше да има причина за това.

Сега се взираше в тази причина.

Бе сгрешил. Онзи „Смит и Уесън“ бе убил отново. Или поне щеше да убие. При това съвсем скоро.