Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Той потри значката през найлона. И изведнъж замръзна. Имаше чувство, че търка лампата на Аладин. По време на груповия сеанс бе изрекъл глупаво желание, без да очаква, че ще се сбъдне. Но така или иначе се бе сбъднало.

Последното парченце зае мястото си.

И Еймъс Декър разбра най-после какво е извършил, за да заслужи всичко това.

Влезе в библиотеката на „Мансфийлд“ с ясното съзнание, че трябва да го направи.

Завари там пет-шест души, които работеха, но Ланкастър, Джеймисън и Богарт не бяха сред тях. Беше късно. Вероятно бяха отишли да подремнат. Телефонът му иззвъня. С изненада установи, че го търси Богарт. Заяви, че разполага с информация относно „Лишени от справедливост“. Съобщи му освен това, че семейство Уайът са разполагали с активи за близо десет милиона долара, но парите са били източени през различни сметки със скорост от един милион месечно. Това се случило през последните девет месеца. Декър го изслуша.

- Какво мислиш? - попита Богарт.

- Всичко се връзва.

- Какво, по дяволите, означава това?

- Точно каквото казах.

- Къде си?

- В стаята, каня се да си лягам.

- Ще ти звънна сутринта - каза Богарт.

- Добре - отвърна Декър.

Седна пред един лаптоп и въведе паролата, която му бяха дали по-рано. Влезе в сайта на „Лишени от справедливост“. Откри програма за създаване на персонални акаунти и изпращане на съобщения така, че потребителите да могат да кореспондират анонимно с администраторите на сайта. Измисли си потребителско име и парола, попълни формуляра и изпрати молба за регистрация.

Би трябвало да следят сайта, помисли си той. Няма начин да не го следят. Вероятно това бе причината да оставят информация за него в дома на Клайд Евърс, в случай че Декър направи връзката и посети стареца. Всичко беше пъзел и всяко парченце си имаше своето място.

Изминаха трийсет минути. Един час. Два часа. Декър не помръдваше от мястото си пред лаптопа. Мислите му бяха оцветени в един-единствен цвят - сив. Макар да бе живял в това състояние двайсет години, още имаше чувството, че е попаднал в чуждо тяло. И че всеки момент - в резултат на някой синапс, дал на късо - ще се превърне в предишния Декър, който бе имал съвсем обикновен мозък.

Телефонът му иззвъня отново. Беше Джеймисън. Той не вдигна.

Съобщението дойде три часа по-късно.

Успя най-сетне, братле.

Декър вече знаеше какво означава това обръщение. Беше толкова просто. Те всички бяха братя, нали така? Всички бяха събрани заедно от Уайът. От Леополд. Не беше честно, разбира се. Не беше справедливо, но ги разбираше.

Написа отговора и го изпрати. И зачака.

Защо да го правим ? - прочете след малко.

Не бе очаквал да приемат предложението му с лека ръка. Отново написа нещо, надявайки се то да свърши работа. Съмняваше се, че ще получи втори шанс.

Все някога трябва да сложим край на това. Защо не сега? Останах само аз.

Наистина бе останал само той, освен ако не бе пропуснал важен детайл. Но не смяташе, че е пропуснал каквото и да било. Вече не. Всъщност бе попаднал на нещо, което всички останали бяха пропуснали. Всички, включително онези двамата от другия край на интернет връзката.

Щяха да заподозрат, че им поставя капан, разбира се. Не можеха дори да бъдат сигурни, че това наистина е той. Очакваше да го проверят. И те го направиха още със следващото съобщение.

Кой е номерът на фланелката на Дуейн Льокроа.

Определено се бяха подготвили, а може Уайът да бе подочула нещо в института и да бе събрала повече информация.

Разполагаше с пет секунди за отговор. Това изключваше възможността да потърси номера на Дуейн в интернет. И Гугъл, и Ютюб бяха напълно безполезни в този момент. Той обаче нямаше нужда от тях. Дори ако не притежаваше абсолютна памет, никога нямаше да забрави тези две цифри.

Мигновено въведе отговора и го изпрати: 24.

Следващото съобщение дойде незабавно.

Ще получиш инструкции след пет минути. Не прекъсвай връзката.

Зачака. Вътрешният му часовник отброяваше секундите. Когато изминаха триста и шейсет, дойде ново съобщение. Декър го прочете. Беше хитро, добре обмислено. Не оставяше нищо на случайността. Приличаше на пътуване с дилижанс с междинни спирки по маршрута, които им позволяваха да проверят дали Декър наистина е сам. Щеше да слезе на някоя спирка и там да получи инструкции какво да прави.

Очевидно го бяха планирали предварително, сякаш никога не са се съмнявали, че ще се стигне дотук. Декър трябваше да признае, че това е леко притеснително.